Защо в Берлин могат, а в София не?

Третата в историята на Германия голяма коалиция се роди почти три месеца след последните избори за Бундестаг. Повече от два месеца от това време преминаха в преговори между бъдещите коалиционни партньори. Първо се проведоха най-общи предварителни разговори за това дали въобще е възможна коалиция, след което седмици наред многократно заседаваха 12 работни групи с широко участие на политици от централите и местните структури на партиите. След 17-часови интензивни финални преговори партийните лидери подписаха коалиционното споразумение. Накрая християндемократите гласуваха споразумението на партийна конференция, а социалдемократите - дори на общопартиен референдум.

На мнозина вероятно този начин за съставяне на коалиция, по германски методичен и педантичен, им изглежда излишно мъчителен. По-внимателното вглеждане в него и сравнението му с българската коалиционна практика обаче обясняват защо коалициите в Германия водят общо взето до стабилност и ефективност в политиката, а в България - до меко казано противоречиви резултати, превърнали самото понятие коалиция в мръсна дума.

Коалиция или не?

На изборите през септември т.г. християндемократическият блок в Германия постигна най-добрия си резултат от 23 години насам и втория в следвоенната история. Той спечели 42 процента от гласовете. За абсолютното мнозинство в Бундестага не му достигнаха само пет места.

Под тази новина в един от българските интернет форуми някой с ирония беше запитал: "Толкова ли няма в Европейската народна партия (ЕНП) някой да "отвори" Меркел на българските номера - да си напазарува няколко гласа, вместо два месеца да преговаря за голяма коалиция?".

Наистина, при подобна ситуация в България правителството на ГЕРБ управляваше безпроблемно почти 4 години, като за набиране на недостигащите му гласове в парламента най-напред ползваше щафетно услугите ту на една, ту на друга партия, твърдейки междувременно, че не е и при никакви условия няма да влиза в никаква коалиция. После пък чрез хватката с плащаните от данъкоплатците партийни субсидии си напазарува подкрепата на отцепници от почти всички останали политически сили.

По същия начин днешното правителство на БСП и ДПС дължи съществуването си на хватката с поддържания от най-малката партия в парламента кворум без обявена коалиция и без обявена цена на тази пъддръжка. А вече няма нужда и от нея - след започналото роене на отцепници в ГЕРБ, внезапно сетили се, че не са съгласни със собствената си партия.

В Германия този вариант не би бил възможен. Първо, защото в германския парламент трудно могат да влязат зависими хора с тъмно минало, като споменатите отцепници, влезли в политиката, само за да я използват за всякакъв род далавери на национално и местно равнище. И второ, защото в германската политика и в германския парламент няма и няма как да има цели партии, които са плод на задкулисно политическо инженерство, които съществуват, докато обслужват статуквото, а през това време въртят търговия с гласове и идеи.

Коалиция, но с кого?

След като традиционният и "най-естествен" коалиционен партньор на християндемократите в Германия – либералите – не успяха да влязат в парламента, най-напред съвсем спокойно, без излишна припряност и пред очите на всички бяха водени т.нар. сондажни преговори за избор на нов коалиционен партньор. Включително и с партията на Зелените - въпреки традиционната взаимна несъвместимост. След като бе установено и публично обяснено и от двете страни, че няма обща основа, върху която после да се обсъжда съвместно управление, преговорите "по същество" продължиха само със социалдемократите.

В България тази процедура изглежда по-скоро като излишна куртоазност. И в София се е стигало до безкрайни предкоалиционни преговори, като например през лятото на 2005-та преди съставянето на прословутата "тройна коалиция". Но никой не разбра кой, защо и на каква основа влиза в коалицията, както и защо въобще ѝ беше нужен трети партньор. По същия начин в неяснота и догадки остана и коалицията през 2001-ва година. После пък, след 2005-та, никой не разбра какво кара едни и същи партии да сменят по два и три пъти позициите си – от възторжена подкрепа до яростна критика на правителството.

Изненади за всички

Коалиционното споразумение в Германия, плод на описаните продължителни преговори, представлява обемист документ (185 страници), в който, за да е ясно на всички (на отделните политици, на партиите и на избирателите) какво смята да прави и да не прави бъдещата коалиция, са обхванати всички сфери на политиката – от финансите, доходите и заетостта, през енергетиката, транспорта и пенсионната система, до двойното гражданство, външната политика и дори как да се чества 250-годишнината от рождението на Бетовен.

В България се случва, разбира се, някои намерения да бъдат предварително обявени и дори изпълнени. Но като цяло е оставен огромен простор за популистко съобразяване с конюнктурата, пълни импровизации и внезапни завои, липсата на разумни обяснения, поради което често се зараждат основателни съмнения за удовлетворяване на частни, задкулисни интереси за сметка на обществения интерес. Това е особено опасно в условията на криза, когато са нужни съгласуваност, целенасоченост и непопулярни реформи.

Така предишното българско правителство сменяше гледната си точка, обясненията и решенията си по три пъти на ден. А днешното поднася изненади във всички посоки. Изненадани са депутатите, които често научават за едно или друго решение от медиите. Един друг се изненадват самите коалиционни партньори, като в последния момент си нанасят удари под кръста по един или друг въпрос. А най-много изненади, естествено, има за избирателите.

На всичко отгоре често остава съвсем неясно къде всъщност се кове политиката и кой взема решенията. Като при изненадващото, взривило страната, назначение на Пеевски за шеф на ДАНС. Възникналият след това назначение емблематичен въпрос "Кой?" не е възможен в Германия.

Въпрос на принципи

Описаните дотук разлики между двете страни, естествено, донякъде се дължат на манталитет, национален характер, традиции и култура (по-специално коалиционна). Те обаче са преди всичко въпрос на политически принципи, които се ценят високо в Германия и не толкова в България – откритост, прозрачност, отговорност и уважение към избирателите, както и морал (без, разбира се, да твърдим, че германската политика е изцяло в сферата на идеалното).