Жените на върха на властта

Преди 11 години, когато Ангела Меркел – кандидатът за канцлерския пост на германската опозиция – зае поста на министър по екологията в кабинета на Хелмут Кол, журналистката Катрин Калвайт направи в книгата си “Жени на върха на политиката” следната равносметка: в Германия е разпространена представата, че жените, които се стремят към власт и действително успяват да се изкачат по стръмната стълбица, отвеждаща ги до най-горните етажи на политиката, те успяват това, именно защото са жени. Хайде Симонис би се съгласила с това становище. Тя е първата и до този момент единствената жена в Германия, заемала премиерски пост, макар и да става дума за министър-председателското място на една от най-малките германски провинции Шлезвиг-Холщайн.

Извън Германия, в страни като Индия, Израел, Великобритания и Норвегия, върха на политиката бе завладян от жени още преди десетилетия. От значение ли е бил полът им? И ако, управлявали ли са тези личности по различен, по-женствен начин? Отличавали ли са се те с разбиране за типично женски теми като равнопоставенст, семейна политика, образование?

Жена на премиерския пост е в Азия нещо обичайно. Сиримаво Бандаранайке и дъщеря й Хандрика Камаратунга управляваха в Шри Ланка. Корасо Акино и Глория Макапага-Ароьо във Филипините, Беназир Буто в ислямски Пакистан, Хасина Вайед в Бангладеш и Мегауити Сукарнопутри в Индонезия. Всички те обаче не се изявиха с особени предпочитания за женските теми. Жените в Азия например страдат от недохранване, за разлика от мъжете, те ряботят повече и умират по-рано от представителите на силния пол.

Жените в Азия се докопват до властта най-вече благодарение на името си. В повечето случаи става дума за жени, които са дъщери или роднини на постколониални държавни лидери. Като Индира Ганди например, която е дъщеря на първия индийски премиер. Говори се дори, че при раждането й баба й не била особено доволна от факта, че има внучка, а не внук. Дядото на Индира я нападнал обаче с думите: “Не знаеш какво ще донесе бъдещето. Дъщерята на сина ти може да се окаже по-добра от хиляда синове”.

Мъжете от партията на Индийския национален конгрес провъзгласиха през 1966-та година Индира Ганди за свой партиен лидер, надявайки се, че тя ще бъде глупавата марионетка, поддаваща се изцяло на тяхното влияние. Те обаче така и не успяха да осъществят намеренията си. Разумно и хладно дозираната воля за власт задържа Индира Ганди цели 16 години на върха на властта. С политиката си тя предизвика многобройни регионални конфликти и обяви извънредно положение, след като се почуства притисната от въдействието на петролната криза, сушата и националните стачки. Същевременно обаче не може да се отрече факта, че нейният кабинет съумя да осъществи постепенното икономическо и технологическо модернизиране на страната. Мизерията на индийските жени интересуваше Индира Ганди само по време на предизборните й кампании. Тогава тя се отправяше към бедните села, където като майка на цяла Индия Индира се обръщаше към народа си. Още в началото на политическата си кариера тя заяви, че не е феминистка, което от своя страна й донесе прозвището на “единствения истински мъж в кабинета”.

Подобна е биографията на други две властвали по нейно време жени: Голда Меър и Маргарет Тачър. Меър бе навършила вече 70 години, когато през 1969-та зае премиерския пост на Израел. Тя не само че беше възрастна, но и изглеждаше като бабичка – ниска, с бръчки по лицето, с побеляла коса и винаги облечена в старомодни костюми. Голда Меър бе обаче от онези жени, които не търпят противоречие, от които мъжете се страхуват. Меър се изкачи на властта по случайност. Тя беше нещо като компромисен кандидат, който трябваше да предотврати разцеплението на Работническата партия. Съвременни наблюдатели нарекоха избора й “историческа злополука”.

Подобна е съдбата на Маргарет Тачър. През 1974-та година партията преследва една единствена цел, а именно да замени загубилия популярността си Едуард Хийт. Никой не взе на сериозно кандидатурата на скромната Тачър, която в ролята си на премиер обаче се превърна в Желязната Лейди. Тачър обяви война на синдикатите и поведе хилава Велкобритания по нов, освежителен курс. Тя ненавиждаше компромиси, а въпроси като равнопоставеност бяха за нея от второстепенно значение. Тачър нарече дори женските квоти “изчадие на културния марксизъм”. Желязната Лейди заложи въпреки това на женствеността си. Целенасочено, казват едни, инстиктивно, други. “С устни като на Мерилин Монро, с очи като на Калигула”, бе казал веднъж френският държавен глава Франсоа Митеран.

Противоположен образ на Меър, Тачър и Ганди, от които и трите водиха по време на управлението си войни, е норвежката Гро Харлем Брунтланд, която на 41-годишна възраст стана първата жена, оглавяваща норвежко правителство. Макар и предпазливо и не дотам ръководена от идеологии, Брундланд допринесе за съществени промени. “Аз не съм от онези, които се катерят по барикадите”, бе заявила тя веднъж. Равнопоставеността и успешното съчетание на професионално развитие и семеен живот са важни цели за амбициозната лидерка на норвежките социалдемократи. През втория й мандат почти половината от членовете на кабинета бяха представители на нежния пол.

Дали като премиер на атомна сила или като министър-председател на малка германска провинция подобно на мъжете управляващите жени също се влюбваха прекалено бързо в дадената им власт. Този флирт доведе при всички до рязкото прекратяване на политическата им кариера. Индира Ганди бе убита през 1984-та година, Голда Меър се видя принудена да подаде оставка, след като бе упрекната в недостатъчна подготовка за войната Йом Кипур. Несъумявайки да устои на натиска на съпартийците си самовластната Маргарет Тачър подаде оставка през 1990-та година. Същата съдба сполетя норвежката Брундланд през 96-та година, а Хайде Симонис се оттегли тази година от поста си, след като и след четвъртия изборен тур не получи необходимото й мнозинство.