Европейският съюз и Балканите: несъответствия със свободата на пътуванията

Една доста типична балканска история, свързана с визи, изглежда така: към края на месец юни 2005 г. членове на фолклорния танцов ансамбъл “Гоце Делчев” от Битоля, Македония, отива в Британското посолство в Скопие, за да кандидатстват за визи за около 45 души. Ансамбълът е поканен на престижния фолклорен фестивал в Ланголен, Уелс.

Опитният и известен ансамбъл репетира за този фестивал, както се е подготвял и за много други международни фестивали в миналото. Членовете му влагат сериозни средства за костюми и заделят около 2000 евро за консулските такси.

Когато пристигат в посолството в 40 градусовата обедна жега, консулската служителка ги накарва да танцуват, защото иска да се увери, че са истински.

В крайна сметка не всички получават визи. Хореографът, първият кларинетист, акордеонистът и няколко от танцьорите получават отказ. Може би не са успяли да задоволят художествените изисквания на чиновничката.

Местните медии доста бързо се докопват до тази история. Посолството първоначално заявява, че не коментира визовите процедури. След като обаче медиите нажежават атмосферата, посланикът е принуден да даде някакво обяснение.

Посланик Робърт Диксън обяснява на медиите, че смята станалото за всъщност “погрешно интерпретирано”. Въпросната служителка не била накарала ансамбъла да танцува, а само да демонстрират танцова поза.

Вместо да отпътува за Уелс, ансамбълът изпълнява "танц на протеста" пред посолството. Така че чиновниците гледат спектакъла два пъти без пари.

Тази история е само една от многото.

Преди три години една тайванска журналистка вдигна голям шум във връзка с поведението на гръцкото посолство в същата балканска столица – Скопие. Трябваше чужденка да обясни фрустрацията и унижението, които за местните хора са рутинен опит, когато си имат работа с чужди посолства.

Журналистката, Керъл Ченг, придружила оператора си до посолството, когато той подавал документи за виза за служебно пътуване. Чиновникът се разярил, че човекът имал наглостта да поиска спешно виза. Обидил оператора устно и хвърлил паспорта му на земята. През следващите дни Керъл Ченг събрала десетки хиляди подписи в рамките на започнатата от нея кампания, с която целяла да засрами посолството на Гърция.

Една регионална неправителствена организация, “Граждански пакт”, неотдавна проведе сред обществеността анкета, за да събере подобни истории за текущата си кампания в името на повече свобода на пътуванията за гражданите от региона. Несъмнено четивото ще е любопитно.

Един албанец се е самоубил т.г., след като му била отказана гръцка виза, каквато в продължение на година се опитвал да получи. Друго лице от България обявило гладна стачка против унизителната процедура, която трябвало да изтърпи, кандидатствайки за виза за Обединеното кралство, която му била отказана. Този български гражданин заявява, че сънародниците му, чакащи на опашка, за да кандидатстват за визи, изглеждали като “очакващи присъда”.

Не само воплите на обикновени балкански граждани не са в състояние да пробият дебелите стъкла на чиновниците, пазещи Европа.

Радмила Секеринска, вице-премиерът на Македония, отговаряща по европейските въпроси, използва силни думи по адрес на европейските си събеседници по темата за визите към края на септември. Тя им заяви, че е неприемливо, македонските официални лица трябва да се редят на опашки за визи, за да могат да отидат в Брюксел по държавни дела. По-нататък тя им обяснила, че икономиката на страната й страда, защото бизнесмените не могат да осъществяват нормални контакти със задграничните си партньори.

“Как да обясня на студенти”, казва тя, “че преди 15 години с билет за влака и с шепа пари в брой, пътувах из цяла Европа, а те не могат да сторят същото днес без куп документи и пари за визите?”

Има и по-мрачна страна на бариерите, които “крепостта Европа” издигна, за да се пази от нежеланите. Когато неколцина кандидат-емигранти от Албания се удавиха след като гемията им се преобърна, президентът на Албания Алфред Мойсиу разкритикува страните от ЕС, че правят всичко, за да бъде легалната миграция невъзможна: “Те не биха станали жертви на нелегалния трафик”, заяви Мойсиу по адрес на загиналите, “ако можеха да пътуват легално”.

Нелегалният трафик /”каналджийството”/ наред с други форми на организираната престъпност е част от дежурните аргументи на европейските страни в полза на херметично затворените им граници.

ЕС и държавите членуващи в него настояваха балканските страни да осигурят законността, да подобрят граничния контрол и качеството на задграничните паспорти, както и да ускорят процедурите по репатриирането, като условие за смекчаване на визовия режим.

Експертите често привеждат аргумента, че тази стратегия оказва слабо влияние върху престъпността. Нещо повече: след като не съществува ясен списък от изисквания към балканските страни, всяко бъдещо решение за смекчаване на сегашните строги визови изисквания ще бъде политическо.

Премиерът на Босна Аднан Терзич е писал до Брюксел на два пъти – в 2004 и в 2005 г. с искането за подобен списък изисквания. Неофициалният отговор е гласял, че такова нещо не съществува.

Пьотър Кажмйеркевич от Института по обществени науки във Варшава заяви, че изискванията на Шенгенското споразумение, създало безвизовата зона за държавите-участнички в Западна Европа се възприема като нещо “твърде неясно и постоянно променящо се” от “онези, които се сблъскват с тях.”

“Несъмнено това преживяха и новите държави-членки на ЕС,” казва Кажмйеркевич, “ понеже за тези държави приключването на присъединителните преговори с ЕС не доведе до едновременно приемане и в Шенгенската зона”.

Ала щом безвизовото пътуване е толкова могъщ стимул, защо да не се използва, за да се постигне поемането на други ангажименти или постигането на нови компромиси от кандидатите за членство в евросъюза?

Кажмйеркевич не мисли, че идеята има надежда за успех: “На Шенген се гледа понастоящем като на важен инструмент на сигурността, компенсиращ свободата на пътуванията, съществуваща в ЕС иШенгенското споразумение е с основен приоритет за ЕС при преговорите със страните-кандидати. Поради това не мисля, че достъпът до Шенген ще бъде нещо, което държавите-членки да са готови да изтъргуват срещу остъпки в други сфери”, обяснява полският експерт.

Има и икономически компонент. Според някои преценки само македонските граждани харчат до 10 милиона евро годишно за визи, най-вече за страните от ЕС. Дори само визите за Гърция /над 100 000 през 2004 г./ са на стойност една трета от тази сума. Ако тези цифри са верни, то парите, които македонците плащат на чужди правителства за привилегията да пътуват до страните от ЕС, се равняват на една трета от цялата помощ, която ЕС е отпуснал на Македония за 2005 г. по програмата КАРД за западните Балкани.