Европа все още се дели на Изток и Запад

ЕС не се стреми да надмогне нациите, той иска да образува над тях общ свод. Историкът Херман Хаймпел с основание твърди, че тъкмо нациите са най-европейското в Европа. Те са един от най-важните белези на ЕС. Нека обаче не забравяме, че тези белези не са свързани само с географията, че те са общи само за една част от континента: за онази, която вече от столетия се нарича „Запад”. Единствено в тази част от Европа, която през Средновековието е била обединена около Рим като общ духовен център и се е намирала в сферата на западната християнска църква, възникнали първите форми на разделение на властите между светска и духовна, между княжеска и гилдийна.

Единствено тук разделението на властите продължило да се развива, достигайки модерната си форма по Монтескьо:

законодателна, изпълнителна и съдебна власт.

Единствено тук римското право било възприето в отделните страни. Единствено тук протекли процесите, известни като еманципация и хуманизъм, Ренесанс, Реформация и Просвещение. Често се казва, че съвременна Европа е продукт тъкмо на Просвещението. Това не е невярно, но не е и цялата истина. Всъщност Просвещението е продукт на Европа, резултат от дългото й развитие. Без развитието на християнството през Средновековието, по-късно нямаше да има Просвещение. Без думите на Исус

„Кесаревото кесарю, Божието Богу”

нямаше да има нито разделение между светска и духовна власт, нито съвременното разделение на властите. Без вярата в равенството на всички хора пред Бог нямаше да се появи и идеята за равенството им пред закона. На Изток обаче, отвъд разделителната линия между западната и източната църква, нещата са други.

При православните

духовната власт винаги е бил подчинена на светската, а княжеската – в противоборство с гилдиите и градовете. Там развитието е било друго, без разделението на властите, което е в основата на днешното плуралистично общество, на правовата държава и демокрацията – такива, каквито ги познаваме в Западна Европа. През 2004 година в ЕС бяха приети страни от Средна и Източна Европа, които до епохалния поврат се намираха под комунистическо управление. Те обаче са част от Запада. Със Западна Европа ги свързва общата правова традиция – сиреч, една основа, върху която по-лесно се гради сходна политическа култура.

При България и Румъния

обаче, които влязоха преди една година, положението е друго. Те не са част от Запада и повечето проблеми, които имат днес, произхождат именно от незападното им наследство, от византийското и османското им минало. Гърция обаче вече доказа, че и една православна страна може да се отвори за политическата култура на Запада.