Доктор Джекил и мистър Хайд, двете лица на България и членството в ЕС

Новият български премиер без никакво забавяне се яви с европейския си екип в Брюксел, където в продължение на близо два месеца с тревога следяха политическите кризи в България и в съседна Румъния. На пръв поглед този хаджилък можеше да бъде и спестен, защото нямаше нищо за обсъждане, решаване или подписване. Характерът на посещението беше символичен, но в случая тъкмо символиката е важна: след сътресенията в самия ЕС, а и в България през последните месеци Брюксел и София бяха длъжни да покажат както навътре, така и навън, че договорът за еврочленството на България ще бъде спазен без промени. Не случайно съобщенията, излъчени от двете страни след срещите, се концентрират в такива понятия като приемственост, последователност, стабилност, предвидимост, изпълнение на поетите ангажименти. Дотук добре. Но успоредно със старанието на официална България да излъчва своята част от изброените спокойни съобщения, една друга България продължава упорито да обстрелва Европа със залпове от насилие, беззаконие и хаос. Чудно ли е тогава, че европейците са в недоумение на кого точно да вярват?

Естествено, никой не очаква, че бандитизмът в България може да бъде ликвидиран от днес за утре. Не само, защото криминалните струткури си имат силни политически лобита, но и поради огромните затруднения, които среща всяка правова държава в опита си по законен начин да се пребори срещу хора и организации, незачитащи никакви закони. Опитът на Италия с мафията и с Червените бригади, на Германия с фракцията “Червена армия”, на Испания и Великобритания с политическия тероризъм доказват, че уличните престрелки и бомбите не са патент единствено на слабо развитите държави в европейската периферия. Разликата е единствено в това, че докато Италия, Германия, Испания и Великобритания отдавна и ясно са се самоопределили като правови държави, България сякаш все още е с единия крак в предмодерността, където повечето проблеми се уреждат със сила или с интриги. Да, всички се възмущават от престъпността и показните разстрели, но в същото време за убийството на Георги Илиев се говори с наивно страхопочитание, а описанията на “куршума в сърцето” и целия останал кичов мизансцен внушават някакъв подсъзнателен респект към бандитите. Нека не се лъжем: успоредно с гръмогласното вайкане от престъпността, в България насилието все още е на почит. Доказват го не само високият социален статут на бандитите и популярността на тяхната субкултура (с всичките й чалги и беемвета), но и навъздържаната агресия към слабите и маргиналите. Доказва го най-сетне и срамният списък известни публични фигури, поклонили се пред ковчега на предполагаемия, а и ефективно осъждан престъпник Георги Илиев.

Ето, за това става дума, когато в Брюксел се използва високата и скучна лексика, въртяща се около върховенството на закона и правовата държава. Защото в Европа все още не са съвсем сигурни кого точно приемат в лицето на България: доктор Джекил или мистър Хайд.