Доколко реалистична е перспективата за членство на Украйна в ЕС?

Сплотеността, с която държавите от ЕС подкрепиха морално демонстриращите по време на ”оранжевата революция” в Украйна, беше необичайна. Най-сетне, ликуваха мнозина, европейците заговориха с един глас, най-сетне всички похеа в обща посока. Вярно е, че и визитите бяха добре съгласувани: главният евро-дипломат Хавиер Солана бе следван по петите от президента на Полша Александер Квашниевски, Квашниевски пък – от литовския си колега Валдас Адамкус – в това отношение пролича не само единство, а и дипломатическа хитрост. За разлика например от случаите Дарфур и Близък изток.

Сега обаче вече – край на единството! Всъщност ЕС още по времето на Кучма бе взел решение, да не предлага на Украйна нищо повече от тясно партньорство в рамките на Новата добросъседска политика. И понастоящем повечето са на тази позиция. Ала ето, че се дочуват първите гласове, издигащи искането, все пак да се поразмисли за пълноправно членство. Като например от страна на германския политик-християн-демократ Волфганг Шойбле: ну друг, а именно Шойбле, който в дебата за Турция най-гръмко предупреждаваше за опасността от ” безгранично преразтягане на ЕС” сега изведнъж заяви, че в дългосрочна перспектива напълно можел да си представи членство на Украйна в общността, ако се реформира успешно. Отново се подема и твърде разпливчатата идея за "привилегировано партньорство", която първоначално бе разработена от консерваторите като отбранителен инструмент срещу турското членство. Сега обаче се цели тя да прозвучи пред украинците като великодушна оферта, надхвърляща предлаганото под шапката на ”добросъседската политика”.

Дали Украйна през следващите седмици и месеци ще може да очаква нещо повече от подобен спор около понятия, тепърва ще проличи. Преди всичко не бива да се забравя, че съществува и президентът на Русия, с който европейците трябва да избягват всяка опасност за влошаване на атмосферата. А че Владимир Путин няма да преглътне току тъй радикална външно-политическа смяна на курса в Киев – от Москва – към Европа – той вече ясно даде да се разбере. А дори и онези, които биха били готови на конфронтация с Путин по въпроса, би трябвало поне в дългосрочна перспектива да са в състояние да предложат на Украйна присъединяването.

Безспорно ЕС предвижда в ”политиката на добросъседство” делече стигащи възможности, за да може да прехвърля на Украйна значително повече пари от досега. Та нали в крайна сметка за всяка страна от тази категория се предвижда конкретен план за стимулиране по мярка. Ала дали това ще отговори наистина на очакванията, събудени сред привържениците на Юшченко от ЕС с изявите му по време на ”оранжевата революция", е съмнително.

Колко бързо подобни очаквания могат да се превърнат във фрустрация, пролича от примера със Сърбия: по време на демонстрациите срещу Слободан Милошевич същу бяха отправяни много окуражаващи призиви от Брюксел, но по-късно ЕС изостави правителството на Зоран Джинджич до голяма степен да се оправя само. Че десните и националистическите партии в Белград междувременно разполагат с толкова нарастнало влияние, би следвало да е урок за европейците. Въпросът е само, дали по отношение на Украйна те възнамеряват да действат по по-различен начин.