Дебатът за образованието в България

Стачката на някои български учители отново възбуди дебата за българското образование, който иначе се води само преди избори. Същевременно на фона на новините за синдикалните искания и министерските откази в медиите попадна и следната новина. Учебен час в едно столично училище. В класната стая влизат трима мъже и пред очите на учителката заповядват на двама ученика да излязат от час. Децата са в осми клас. Отвън мъжете ги малтретират и заплашват. Удрят ги по лицата и по други части на тялото. Единият от възрастните е баща на тяхна съученичка. Поводът за гнева му е отношението на момчетата към нея и реплики, които са си разменяли в последните седмици. Нито учителката, нито охранителя от фирма "Егида", нито помощник -директорката могат да направят нещо. Бащата дори си позволява да покаже пред децата и оръжието, което носи. Това е една от многобройните истории за онова, което се случва в българските училища днес. Тя не е и най-фрапиращата в сравнение с други. Светът в повечето български училища днес не е по-различен от външния - агресия, мутри, наркотици, алкохол, никаква перспектива. Свят, който "подготвя" децата от малки за онова, което ги очаква в света на възрастните. В такъв свят не си струва да бъдеш почтен, честен или дори малко свестен. Още от малък се научаваш, че ако си такъв няма да успееш, ще станеш "лузър", когото никой няма да уважава. Правото на силата е валидно, всичко останало са отживелици, които нямат нищо общо с българската действителност. На този фон дебатите за българското образование също изглеждат нелепи. Нито заплатите на учителите, нито тяхната квалификация, нито качеството на учебниците, нито системата, която се нуждае от спешна реформа са основния проблем на това образование. Основния проблем са хората, които изграждат една система или едно общество. Основния проблем е онзи баща, който отива с мутри, за да бие тийнейджъри или онзи учител, който не се интересува дали онова, което говори на децата може да бъде разбрано. Хората правят системата, а не обратното. В България имаме навика да обвиняваме всичко останало, но не и себе си. Поради тази причина никакъв разговор по обществена тема не е възможен, защото винаги минава покрай целта. Всички обществени области са поразени в дълбочина - от образователна систма, през здравеопазване до съдебна и политическа власт. Каквито и правила да бъдат въведени, каквито и норми да бъдат приети те винаги могат и биват изкористявани и изопачавани до неузнаваемост. Дълго време се залъгвахме, че българските неудачи са причинени от бедност. Че липсата на пари кара докторите да вземат подкупи, учителите да се отнасят формално към учениците, полицаите да прибират рушвети. Факт е обаче, че не всички учители, полицаи и лекари са такива. Тоест оправданието не е валидно за всички, но проблемът е, че свестните не са достатъчно, така че да предизвикат промяна. Свестните хора в България се крият или отдавна са я напуснали, или отдавна са се отказали да се занимават с каквато и да е обществена дейност, защото тя им носи само разочарования и неприятности. И докато това е така, не можем да очакваме, че някаква свястна система за каквото и да било може да се роди. Най-малко в областта на образованието в което човекът - този който учи и онзи който се учи - са основната движеща сила. А хората в българското общество все още не са наясно защо живеят заедно, камо ли да се учат на нещо. Всъщност единственото на което се учат е агресията един към друг.