“Да дадем 100 дни на правителството”

Най-сетне има правителство, случи се, разпределението на постовете в него е факт, амбицията на младият министър-председател да се работи здраво – също. Прозират и други абмиции, не толкова похвални, но петдесет и два дни чакане дотам ни изтощиха, че не ни се подхваща темата. Даже разни абсурди и нелепици при избора на министри не могат да ни развеселят, като случаят с Веселин Близнаков, лекар по професия, енергетик по стечение на обстоятелствата и нерде Ямбол, нерде Стамбол – сега министър на отбраната. Даже дотам старопартийните, че чак старозаветни муцуни от БСП едва-едва предизвикват раздразнението ни. Едно е ясно, пазарлъкът е изисквал доста компромиси, да се разпределят 228 поста не е шега работа, и добре че се свърши, въздъхваме някак отегчено и примиренчески.

Сега е време да дадем 100 дни на новото си правителство, и чак тогава да решим колко от прогнозите за него са верни, колко от остроумните и малко зловещички определения му прилягат. Дано и ритуалните и тържествени обещания за приемственост да не значат нечистите сделки в ущърб на всички ни да продължат – правителството в оставка до последно слагаше подписи и даваше благословии на доста съмнителни продажби и харизваше като апортни вноски апетитни държавни имоти, било в центъра на столицата, било по южното черноморие. Но както каза Свинаров при сдаването на поста: “Сега няма да ревеме”.

Сега е добре да поразсъждаваме над въпроса колко трудна работа е политиката. Да вземем коалиционните другари, които са вклещени в капана на екипността, макар да не могат да се понасят помежду си – месеци преди изборите и още петдесет дни подир това взаимно се ругаха и нахъсваха един срещу друг, БСП и НДСВ достигаха на моменти най-високата нота на ненавистта, либералните фалцети на ДПС и НДСВ също бая ни проглушаваха, а ето ги днес – смирени в дълга си, в дълга или интересите, тепърва ще се разбере. Представете си само дилемите на един Овчаров, който заради поста трябва да смени енергийните си възгледи на 180 градуса за една нощ, и жив ще го ожалите... Или горкичкият Даниел Вълчев, който най-активно бламираше първото Станишево правителство, а днес вече е вицепремиер във второто...Лесно ли е час по час да се отричаш от думите си, днес да си противник с едного, утре – съекипник – не е, но коалиционната култура, за която Сакскобурготски пледира, изисква високата си цена и дано накрая не се окаже, че вместо политиците, пак ние ще я платим.

Крамолите в десницата също ни карат да тръпнем по темата колко трудно е да си политик в България, и колко дваж по-трудно е в тая опустошителна мелница да опазиш някакво достойнство, да признаеш и преглътнеш поражението си, и да се оттеглиш от поста. Поведението на т.н. десни партии освен че ги прави за резил, обижда и най-верните им избиратели, и най-фанатичните им привърженици – то не бяха страсти, то не бе чудо, и как не схванаха, че времето на чудесата отминава, че идва ред на идеи, програми, дебати и работа. Толкова неадекватност не е за вярване – да не говорим, че върху част от днешните дърлещи се десни лидери бяхме проектирали надеждите си за просперитет на страната. Възможно ли е тясното място на опозиция, което изборите им отредиха, да ги сближи, вразуми, изтръгне от междуличностната тиня, в която здравата са затънали? Дано, защото все пак сме се устремили към Европа и началото на тоя устрем все пак е свързан тъкмо с политиката на десницата – но Европа не само прелитане със самолет до Брюксел и обратно и банална риторика а изтощителна, всеотдайна, прозорлива работа тук и сега, в една удавена от потопа държава.