Гузни журналисти, гузна публика
Мотивите на извършителите от Вюрцбург, Мюнхен, Ройтлинген и Ансбах може да са съвсем различни, едно нещо обаче обединява и четиримата: всички те са (или бяха) болезнено взряни в себе си нарциси. Нарциси, които смятат, че те самите и техният мироглед стоят над всичко останало. Хора, които са дотам обсебени от самите себе си, та вярват, че имат право да разполагат с живота и смъртта на други хора.
Тази вяра се превръща в насилие. В по-добрия вариант – насилие срещу самия себе си, в най-лошия – в брутално насилие срещу мнозина други, които обикновено нямат абсолютно никаква връзка с извършителя. Те просто са извадили лошия късмет да се намират в неподходящия момент на неподходящото място. Така, в зависимост от обстоятелствата, деянието бива определяно или като „разширено самоубийство”, или като „амок”, или пък – ако извършителят е оставил някакви объркани политически послания и самоопределения от типа „воин на Аллаха” – като „терористична атака”. Но всичко това – министърът на вътрешните работи Томас де Мезиер го описа много точно – няма никакво значение за оногова, който седи край гроба или край болничното легло на свой близък.
Медийна "услуга" за психопатите
То и за медиите не би трябвало да има значение. Защото тези деяния, освен нарцисизма на извършителите, имат и още нещо общо: те възбуждат потенциалните подражатели. Дори повече: перверзната терористична идеология на „Ислямска държава” даже насърчава психопатите да привличат подражатели. Болни души, които искат да извършат същото, което са извършили техните кумири: да се прочуят, да влязат в новините и чрез едно ужасно деяние да станат на практика безсмъртни.
Но тъкмо тази услуга не бива да им правят нито медиите, нито публиката. Тъй че нека си зададем самокритичния въпрос: Защо тогава го вършим, отново и отново? Защо им казваме имената? Защо им показваме снимките? Снимки, които следващото поколение психясали и заблудени последователи, ще гледат като същински икони. Защото публиката иска да види тези снимки, ще ви кажат медийните експерти. Дали пък? Дали това все пак не е едно твърде евтино оправдание? Или пък самата публика още не разбира какъв потоп отприщва със своя воайоризъм? Ако е така – защо не се опитаме да ѝ го обясним? И може би да направим първата крачка, като дадем пример и престанем да ги публикуваме.
Гилдията не си взема поуки
Особено гузни заради собствената си журналистическа работа трябва да бъдем след миналия петък. Това беше петата годишнина от отвратителната касапница на норвежкия остров Утьоя, при която един фашизиран психар изби 69 младежи. В много медии, включително и в „Дойче веле”, ужасяващото престъпление още в заглавията беше съпътствано от името на атентатора. А това си е същински шамар за жертвите. Защото убиецът остава в паметта и всеки знае името му, докато неговите жертви изпадат в забвение. Същия петък: ужасът в Мюнхен! Моментът не е избран случайно, в дъното е петата годишнина от Утьоя, както установи полицията. След тази информация всеки журналист всъщност трябва да го побият тръпки.
Само няколко дни по-късно обаче се видя, че нашата гилдия не си взима поуки. От първа страница на най-тиражния неделен вестник в Германия ни гледаше убиецът от Мюнхен. Ясно е, че много други медии решиха да последват примера. Е, някои от тях (включително и „Дойче веле”) замъглиха образа, но тук се питам: каква информация носи един портрет със замъглено лице? Бързо се появи и името на младия убиец.
Единствено успешното оръжие
В предишни епохи мъртвите убийци са ги погребвали без надгробен камък с име. Други престъпници са ги затваряли в дълбоки зандани и са ги оставяли там, докато хората ги забравят. От днешна гледна точка всичко това е нехуманно. Но мигар е по-хуманно да превръщаш убийците в медийни звезди и така да даваш допълнителен импулс на подражателите? Защото подражателите също ще убиват нови хора. Невинни хора. Хора, които просто са се оказали в неподходящия момент на неподходящото място. Тъй че: нека накажем убийците с най-обикновено пренебрежение. Защото то е единството оръжие, което истински може да нарани тези болни, нарцистични душици!