Горе-долу, криво-ляво

Банална истина е, че във всекидневното общуване в Германия и в Северна Европа държат на точността много повече, отколкото в южните европейски страни. Българският език например изобилства от изрази, които сигнализират неточност, приблизителност: "горе-долу", "криво-ляво", "пет за четири" и т.н. Когато в България те попитат за часа, някак си е неприлично да кажеш "17:41", вместо това отговаряш "към шест без петнайсет". Когато те попитат колко книги си прочел примерно от Георги Господинов, пак няма да кажеш точния брой, дори да го знаеш. Отговаряш следното: "Ами две-три". Хващам се на бас дори, че ако попиташ самия Георги Господинов колко книги е написал, и той няма да ти отговори с точна бройка, а скромно ще измърмори нещо като "десетина".

На едно служебно обсъждане моя колежка от една балканска редакция съобщи, че двама-трима депутати напуснали тамошния парламент в знак на протест срещу нещо си. А удивен германски колега веднага попита: "Двама или трима?". С други думи: на Балканите точността се схваща като някаква превземка, а принципът на приблизителността е общовалиден. Да си точен изглежда неприлично, да си приблизителен сигнализира скромност и добронамереност. В едно свое есе в седмичника "Ди Цайт" добрият познавач на региона Михаел Туман пише за същото, като включва в размишленията си дори Русия. Авторът стига до много интересни наблюдения, а изходната му точка е гръцката криза.

Принципът на неопределеността

"Не само в Гърция – и в Турция, и в Русия схващанията за правото са различни от западните. Там работят други, източноевропейски правила. Законите са формулирани умишлено неясно, реформите винаги се разводняват. Всеки западноевропеец, който е възпитан в духа на яснотата и обозримостта, неизбежно се изнервя, когато установи, че повечето източноевропейци следват един главен принцип на оцеляване: принципа на неопределеността."

В разговор с Михаел Туман известният гръцки писател Никос Диму обяснява, че в Гърция хората често живеят под знака на неопределеността. Според Диму, страната е част от източно- и южноевропейската традиция, особено когато става дума за отношението на хората към времето. Да речем, че се уговаряте да се видите с някого. Определяте и час. Ама не казвате "точно в осем", а "към осем". "В Северна Европа е неприлично да закъснееш, когато си поканен на вечеря. В Гърция е точно обратното: неприлично е да се явиш навреме. Защото можеш да изненадаш домакините още по време на приготовленията", обобщава Диму.

В есето си Михаел Туман пише още: "Очевидно по същия начин се е чувствал и тогавашният гръцки финансов министър Варуфакис, когато в Брюксел го натискаха да представи плановете си за реформи. Докато Еврогрупата вече се надяваше да получи окончателния вариант, Варуфакис все още се занимаваше с приготовления. Част от неговата тактика беше именно това: никога да не приключва с подготовката. Той обичаше "продуктивната неяснота", с чиято помощ се опитваше да извоюва по-добри условия."

Никос Диму разказва на Туман, че мнозина гърци прибягват до принципа на неопределеността и то винаги, когато се видят натясно или когато изобщо не желаят да вършат онова, което се очаква от тях. Тогава отиват на протест или излизат на барикадата. Политиците обаче, които нямат тази възможност, избират единствения възможен изход: вършат необходимото, но само приблизително.

На принципа на неопределеността авторът се натъква и в друга българска съседка - Турция. Когато си насрочваш среща в Истанбул, разказва той, часът винаги е неопределен. И ако някой закъснее, другият просто кима разбиращо с глава. В същото време много сгради се строят в нарушение на предписанията: пести се стомана, изсипва се повечко пясък в бетона… Последствията се виждат при следващото земетресение.

Михаел Туман дава пример и от Русия, където по време на престоя му митническите служби облагали със 100% мито служебните автомобили, временен внос от чужбина. В един момент обаче се оказало, че някакъв митничар намерил начин да прекарва такива автомобили през Украйна, да им сменя собственика и да ги вкарва легално в Русия. "Така получаваш приблизително законен служебен автомобил – без мито", пише Туман и продължава:

Правото на държавата и правото на гражданите

"Подобни порядки се коренят в отношението към правото. В северноевропейските демокрации правото пази не само държавата, но и най-вече гражданите от произвола на държавата. В Югоизточна Европа и особено в Русия нещата стоят другояче. Там правото пази държавата от гражданите. Това право може да се огъва, то е противоречиво и репресивно. В Путинова Русия или в Ердоганова Турция гражданинът само по изключение може да защити правата си в спор с държавата. В такива авторитарни държави правото не е "твоето право като гражданин". То е инструмент, чрез който властниците контролират и потискат гражданите и разчистват политическите си конкуренти. А самите граждани могат да реагират само по един начин: като се измъкват между капките. В неопределеността."

Михаел Туман уточнява, че днешна Гърция все пак не е авторитарна страна, но като държава е наследник на авторитарна политическа култура. Османската империя и Царска Русия навремето са били конкуренти, но възгледите за правото в двете държави съвпадали, пише той изброява още съвпадения: в продължение на столетия и в двете империи владетелят бил над всички закони, централизираната държава нямала никаква противотежест, църквата не била отделена от държавата, а зачатъците на някакъв парламентаризъм се появили едва в края на 19-ти век.

"През столетията в Османската империя гърците са си изработили най-различни техники, с чиято помощ да се измъкват от желязната хватка на господаря", разказва писателят Никос Диму в разговора с автора. Сред тези техники е и принципът на неопределеността. "Гърците смятат държавата за враг, който непрекъснато иска нещо от тях. И гледат да ѝ дават колкото е възможно по-малко", казва Диму. Укриването на данъци е типичен пример. Недоверието към властта днес проличава в съпротивата срещу така наречената Тройка и срещу европейските институции.

Друг писател, Петрос Маркарис, добавя към картината страха на гърците от яснота и заемане на твърди позиции. "При нас всичко е гъвкаво и втечнено, непрекъснато се появяват изненади", казва той. Чудно ли е тогава, че хората избягват твърдите позиции?

В своето есе Михаел Туман стига до извода, че "Принципът на неопределеността" има две измерения: "От една страна той замъглява уговорките, отваря пространство за всевъзможни оправдания и правонарушения. От друга обаче това е и стратегия за оцеляване. В Турция с негова помощ противниците на Ердоган се опазват от преследвания. А в Гърция хората – поне отчасти – притъпяват болката от прекалено строгите икономии.

В другия край на Европа всичко това е неприложимо, защото законите функционират еднакво за всички, а съдилищата бдят за спазването на правото. Кризата с бежанците обаче показва, че стремежът на германците към ред и еднозначност невинаги е осъществим."

Авторът припомня, че най-напред тихомълком беше отменено Дъблинското споразумение за приемане на бежанците в първата страна от ЕС, на чиято територия те стъпят, а после в Германия дори се отказаха от строгите си противопожарни предписания при строителство, за да получат бежанците по-бързо покрив над главата си. Към това можем да добавим и – временното и частично – суспендиране на свободното придвижване вътре в ЕС и в Шенгенската зона, пак заради бежанците.

"В отношенията си с Гърция ЕС отдавна практикува принципа на неопределеността. Ципрас иска от кредиторите отписване на дълг. Германският финансов министър Шойбле казва, че това нарушава договорите. После обаче се удължават сроковете за изплащане, тъй че гърците да плащат не днес, а едва вдругиден. На хартия сумата остава една и съща, но фактически имаме едно неопределено опрощаване на дълг", четем още в есето.

Ако европейците искат да живеят заедно

В големите кризи цяла Европа постепенно се отваря за принципа на неопределеността, изтъква Туман. "Вече не може да се намира решение на всяко противоречие и да се отговаря окончателно на всеки въпрос. Неопределеността се превръща в спойка на Европа. Ако ЕС иска да оцелее в кризите, уеднаквяването на правилата, действащи във всички държави-членки, също трябва да става най-вече на принципа на неопределеността", пише Михаел Туман в "Ди Цайт".

И сигурно е прав, защото европейските часовници не могат да вървят само по северноевропейско време. Ако искат да живеят заедно, европейците трябва да свикнат да приемат и различието на други европейци.

Ако трябва да го формулирам парадоксално: толерантността всъщност е приблизителност и неопределеност.