Газ и руска телевизия

Миналия четвъртък, в 7.30 вечерта, по телефона ми се обади приятел. В гласа му се долавяше ужас, а той буквално крещеше в ухото ми:

„Кошмар! Днес е петък и пак дават руска телевизия.”

Приятелят ми е на средна възраст и помни много добре тягостното усещане, което настъпваше в петък вечер, когато по единствената държавна телевизия предаваха програмата „Время” на руски език без превод, след което следваше съветски филм, обикновено за войната. Той поне беше с надписи. Концертът в чест на Путин, който БНТ излъчи директно от НДК, бе накарал приятеля ми с ужас да си спомни онези години и да си даде сметка, че те могат всеки момент да се върнат.

Все пак да не прекаляваме.

Слава богу, ужасът беше изигран,

а иронията доминираше в разговора ни, в който набързо обсъдихме кичозната програма в НДК. Същите времена едва ли ще се върнат, но присъствието на някои от същите хора, като неизбежния Йосиф Кобзон и най-вече на същия манталитет, ни дадоха поредния повод да се връщаме назад. Това бе странното в посещението на Путин и в отношенията ни с Русия въобще. Въпреки че се говори за бъдещето, за големи енергийни проекти, за милиарди, работата свършва с Кобзон и със спомените за онези противни петъчни вечери, в които цивилизования свят се забавляваше, а ние бяхме обречени на съветски новини по единствената телевизия.

Тогава нямаше заведения.

Ресторантите в родния ми град, които се казваха „Москва” и „Могильов” приключваха работа в 10 вечерта с предупредително загасване и светване на лампите. Нямаше дори денонощни магазини за хранителни стоки. Беше неизбежно да си стоим в къщи и да слушаме бодряшките поздрави на съветските говорители. „Здравствуйте товарищи!, казваше мъжът с улегнал и дебел глас, който се е запечатал в паметта ми по-силно от всяка музика, с която съм се опитвал да го изчистя оттам. Тези дни отново чух този глас. Беше го чул и моят приятел и може би за това престореният ужас, с който ми звънна по телефона, не беше изигран докрай. В него имаше и нещо истинско.