Възможно ли е ново начало в Куба?

“Аз умирам почти всеки ден – което ми доставя удоволствие и по този начин се чувствам много по-здрав” – тази бе реакцията на Фидел Кастро преди седмица в отговор на журналистически питания, предизвикани от последните слухове за неговата смърт.

И бежанците-кубинци в Маями, и американското правителство във Вашингтон, и кубинските дисиденти, а и много други очакват определено нетърпеливо вестта за смъртта на Кастро – неговите врагове вече от години разчитат на “биологическо разрешение”. Дори и най-дълго управлявалият президент на света, който е и най-възрастният действащ революционер на света не е безсмъртен.

Това, че само смъртта на Кастро би открила пътя за ново начало в Куба се доказва най-напред от факта, че режимът съществува вече 47 години, и 15 години след края на Студената война и разпада на Съветския съюз се крепи много по-здраво, отколкото са допускали неговите критици. От друга страна надеждата за радикално ново начало в Куба би могла да се окаже измамна. От гледна точка на масовия завой наляво в Латинска Америка кубинският режим бе поизваден от изолацията и със страната отново се води политически диалог: през последните години Уругвай и Аржентина подновиха дипломатическите си отношения с Куба. А само преди няколко седмици Фидел Кастро бе гост на срещата на върха на латиноамериканските държави в Аржентина.

Нещата няма какво да се разкрасяват – в Куба е на власт тоталитарен режим. Според правозащитните организации над 300 дисиденти са задържани по политически причини в затворите. Икономическото положение в страната е отчаяно, без корупция и подкупи не става нищо. Развитието на туризма като основен източник на приходи е довело до установяването на двукласово общество, което превръща социалистическата идея в абсурд. Шпионирането на населението е повсеместно – революцията не се доверява на собствения си народ. Така погледнато режимът на Кастро е изпуснал момента да се оттегли с достоинство.

В преходната фаза би било възможно поне да се запазят някои от социалните достижения, като се адаптират към новото време. Дори и критично настроената към режима кубинска “Комисия за човешки права и национално помирение” не отрича уникалните за Латинска Америка социални достижения – благодарение на доброто медицинско обслужване жителите на Куба живеят най-много, а детската смъртност е най-ниската на континента.

Дори и от гледна точка на нарастващите репресии и същевременно – изострящи се икономически проблеми неудовлетворението на кубинците да расте, има нещо, което те в никакъв случай не желаят – да паднат като зрял плод в краката на Съединените щати или на кубинските бежанци в Маями. Сравнението може и да куца, но тук е мястото да се отбележи, че след падането на режима на Саддам Хюсеин иракчаните не възприеха американските войници като освободители.

Трябва да се отбележи и още нещо: след падането на стената и края на ГДР новите федерални провинции бяха обхванати от вълна източна носталгия – бившите граждани на ГДР не искаха да се съобразяват със западно-германците, след като бяха прекарали 40 години на губещата страна на историята. 70 процента от кубинците са родени след революцията, те познават страната си само под управлението на Кастро. И те обичат страната си въпреки Кастро – никой не би трябвало да подценява това в ерата след Фидел и Раул.