Български етно-джаз във Виена

Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Иво Папазов – българското участие в четвъртия пореден фестивал на балканска музика във Виена, Balkan Fever, е наистина силно. Силен е и интересът на виенската публика към звездите на българския джаз – доказват го препълнените клубовете по време на концертите на българските джазмени.

Обръщам се към Рихард Шуберт, художественият директор на фестивала за това, как са подбрани участниците във тазгодишния Balkan Fever:

Шуберт: Да. Критерии за подбора... Трябва да има баланс между стиловете и жанровете. Разбира се, трябва да има и баланс между различните страни. Често ни обвиняват в това, че имаме повече български участници... Аз лично преди се интересувах от бретонска и ирландска музика и чрез нея, естествено се стига до македонската и българската – не духовата музика, а инструменти като кавала и тамбурата. Този континуитет – Черно море, южни Балкани, Анатолия – това най-много ме впечатли. И чрез традиционната музика аз стигнах до джаза. Например – до българския джаз, който има наистина уникално място на международната джаз сцена и в средите на етно джаза.

На какво се дължи това?

Шуберт: На този авангард от хора от Пловдив и София – Папазов, Теодосий Спасов, Петър Ралчев, Атешкан Хюсеинов и т.н. Те създадоха един свой джаз фюжън, който се е развил направо от традицията. Докато балканският джаз в страните от бившата Югославия по-скоро имаше проблеми със собствените си традиции и разви интерес към собствената музика едва в средите на диаспората си – в университета в Грац, например. И в началото интерпретираше тази музика много по американски. В последните 7-10 години тук във Виена се родиха много наистина интересни проекти, в които българската и пост-югославската етно сцени се доближават една до друга и дори правят съвместни проекти и изобщо – се опознават. Ние тук говорим общо за Балканите, защото не познаваме региона толкова добре, но вътре в тези страни е имало, разбира се, национални бариери, които частично са се припокривали и с бариерите на Желязната завеса. Хората от Югославия изобщо не са се интересували от това, което става в България и обратното. С изключение на ромите. Или, ще ги наричам просто цигани, защото те самите се наричат така. Те винаги са успявали да преодолеят границите. Шабан Байрамович от Ниш, например, е точно толкова популярен в България, колкото и в Македония, и мисля – дори в Истанбул.

Но какво е особеното на българския джаз?

Шуберт: Първо – суровият материал – тоест българската, а и македонската традиционна музика. Със сложните си ритми, с чудесните си мелодии и звук тя наистина е уникална в сравнение със сръбската, хърватската или централноевропейската музика. После, за разлика от бившата Югославия, музиката в България беше подкрепяна от държавата – имало е един държавен фолклор. Това, разбира се, е ужасно от идеологическа гледна точка, но е допринесло за едно невероятно високо ниво на аранжименти, които също са били повлияни от тази национална класика като Хачатурян, Бела Барток. Традиционна музика се е включвала в големи аранжименти и това е повдигнало престижа и нивото на тази музика.

Това е за фолклорната музика. А джазът?

Шуберт: Това са младите джазмени, които са се занимавали не само с американски джаз, а като Теодосий Спасов и още няколко самотни бойци през 70те и 80те години, започват да обръщат внимание на тази музика. Не да я оставят в ръцете само на държавния и на селския фолклор. Те успяха съвсем органично, от самата музика да направят джаз, без да минават по обиколни пътища през американската естетика. И това е нещо много особено и служи за пример. Когато Иво Папазов за пръв път свири на Запад, хората не знаеха какво е това – джаз ли е, традиционна музика ли е? Възхищаваха му се в Англия, в Америка. В Ню Йорк никой не знаеше как той успява да изкара тия звуци. Затова мисля, че тази музика има един особен международен статус. Не просто някакакво интересно регионално явление, а има световно значение.