1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Борбата на хомосексуалните в Германия приключи успешно

Кристоф Хаселбах
2 октомври 2017

От вчера хомосексуалните двойки вече могат да сключват легално брак в Германия. 83-годишният Манфред Брунс познава обаче и други времена, в които хомосексуалните са били жестоко преследвани.

https://p.dw.com/p/2l4yV
Berlin Kuss schwule Männer
Снимка: picture-alliance/Ulrich Baumgarten

Германия стана 15-та европейска държава, легализирала еднополовите бракове. Законът за това влезе в сила на 1 октомври и беше отбелязан с десетки брачни церемонии в редица германски градове. Кметът на Берлин Михаел Мюлер нарече първите еднополови бракове "историческо събитие". Сред щастливите брачни двойки беше и една с българско участие - роденият в Берлин архитект Адриан Петков узакони съжителството си с политика от партията на Зелените Фолкер Бек. В новия закон е записано, че бракът се сключва от двама души от различен или еднакъв пол за цял живот. Според данните от последното микро-преброяване през 2015 година, в Германия има 94 хиляди еднополови двойки, от които 43 хиляди живеят на семейни начала без да са сключвали брак.   

По повод влизането на закона в сила, ДВ разговаря с Манфред Брунс, бивш говорител на Съюза на гейовете  лесбийките в Германия. Той е работил като държавен адвокат към германския Върховен съд в Карлсруе. През 1961 г. се жени, а съпругата му Хелга ражда три деца. През 1980-те години Брунс официално разкрива своята хомосексуалност, а от 1993 живее с партньора си, без да се е развеждал със съпругата си.

ДВ: Г-н Брунс, какво означава за Вас влезлият в сила закон, известен още като „Брак за всички"?

Манфред Брунс: За мен той е много важен, защото най-сетне облича в законова сила посланието, че гейовете и лесбийките не са втора категория хора и могат да сключват брак както хетеросексуалните хора.

Erste gleichgeschlechtliche Hochzeiten in Berlin (picture-alliance/dpa/G. Fischer)вдясно
Щастливата брачна гей-двойка Фолкер Бек и Адриан Петков (вдясно)Снимка: picture-alliance/dpa/G. Fischer

Дали това е последната стъпка към пълно равноправие?

Струва ми се, че да. Борбата най-сетне приключи.

Вие самият сте били дискриминиран на работното си място. Когато през 1980-те години като юрист към Върховния съд сте информирали тогавашния си шеф, той веднага Ви е отстранил от всички дела, свързани със сигурността на държавата – по презумпцията, че представлявате рисков фактор. Такава ли беше практиката тогава?

Да, според тогавашните мерки за сигурност едно отклоняващо се сексуално поведение представляваше риск за сигурността. Тогава аз им казах, че не съм рисков фактор, понеже открито съм обявил своята хомосексуалност. И съпругата ми, и всички останали знаеха. Познавах колеги, които мамеха своите съпруги – ето, това беше риск за сигурността, според мен. Малко по-късно обаче тези правила бяха променени. Сега се казва, че риск за сигурността има тогава, когато сексуалното поведение на съответния човек го прави податлив на изнудване.

Дали Вашият случай допринесе за тази промяна?

Не мога със сигурност да кажа, но мисля, че да.

Какво усещахте, когато бяхте подложен на тази дискриминация? Изпитахте ли облекчение, че най-сетне тайната е разкрита, независимо от последствията, или пък си казахте, че е трябвало да си мълчите?

Трябва да се има предвид моята биография. Роден съм през 1934 г., младостта ми премина по времето на нацизма и в следвоенните години. По онова време хомосексуалните бяха преследвани, наказвани и обричани на социална изолация. Това просто не беше прието, а и нямаше никакво сексуално образование. Още като млад човек забелязах, че ме привличат мъже, но не бях в състояние да формулирам този факт. Все още нямах никакви сексуални контакти с жени. И си мислех, че всичко ще се оправи, когато вляза в такива контакти. С други думи, изтласквах проблема. По-късно се ожених, бракът ми беше много хубав, с деца и внуци – и до ден-днешен съм в чудесни отношения с всички тях. Но не беше лесно. Когато разкрих тайната си, аз реших, че трябва да направя нещо, за да спестя на други хора съдба, подобна на моята. Свързах се с различни гей-движения, тъй че с общи усилия да търсим промяна.

Можехте ли тогава да си представите, че само няколко десетилетия по-късно дори видни политици най-открито ще живеят живота си като гейове?

Не. Но ние работехме тъкмо в тази посока. Първо трябваше да отпадне криминализацията на хомосексуалността, за да могат тези хора публично да се разкрият. А когато проговорят в публичното пространство, те вече ще могат да направят и следващата стъпка: трайно да лобират за своята кауза и да се стремят към промяна на общественото мнение.

Може ли новият закон да бъде отменен? Примерно, ако бъде обжалван пред Конституционния съд, а там съдиите решат, че „бракът за всички" противоречи на Конституцията?

Manfred Bruns, Mitglied im Bundesvorstand des Lesben- und Schwulenverbands Deutschland
Манфред БрунсСнимка: privat

Според мен това е изключено. Не вярвам дори, че ще бъде подадена жалба. Такава жалба могат да подадат или федералните провинции или пък една четвърт от депутатите в Бундестага. Не си представям, че някоя провинция ще подаде жалба. Но дори да има жалба, шансовете ѝ за успех са нулеви. В член 6, алинея 1 на Конституцията е записано, че бракът се намира под особената закрила на държавата. Там не се казва какво е това „брак". Конституционният съд каза, че е необходимо тълкуване. И че съдържанието на понятието „брак" трябва да се формулира според представите на обществото. Според Конституционния съд, институцията на брака може и да се развива.

Защо Вие лично най-напред се оженихте за жена и толкова години живяхте в традиционен брак?

По онова време обществото не допускаше да живееш открито като гей. Освен това от майка си бях получил много строго католическо-фундаменталистко възпитание. Тъй че потисках хомосексуалността си, не исках дори пред себе си да я призная, а и още нямах никакъв сексуален опит. Ожених се с надеждата, че всичко ще се оправи. Но, разбира се, нищо не се оправи. Така заживях в този чудовищен конфликт: живеех с жена и деца, които обичах и към които бях привързан, но въпреки това имах чувството, че съм се качил в грешния влак. Имам много тежки спомени от 1970-те години, когато водех мъчителна борба със самия себе си. Ужасно ме беше страх, че може да изгубя нормалния си бюргерски живот и своето семейство. Слава Богу, това не се случи. Но тъкмо оттам дойде импулсът ми: да направя нещо, така че на други да не се случва същото.