Бойкотът като олимпийска дисциплина

Първите два случая на бойкотиране на Олимпийски игри са все още поради причини от спортен характер. В 1928 г. британските спортистки се отказват от участие на игрите в Амстердам, защото вместо обещаните десет лекоатлетически дисциплини за жени съзтезанията са само по пет дисциплини. 1936 г. Швейцария и Австрия бойкотират на Зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен алпийските ски-дисциплини, защото ски-учителите са класифицирани като професионалисти и лишени поради това от право на участие.

Първият политически мотивиран бойкот е на Олимпийските игри 1956 година

Испания, Холандия и Швейцария отказват участие в Мелбърн в знак на протест срещу смазването на народното въстание в Унгария.

На същите игри отсъстват също така Египет, Ирак, Камбоджа и Ливан заради кризата със Суецкия канал.

Особено на мода идват олимпийските бойкоти в Монреал 1976 г. След една среща на националните отбори по ръгби Нова Зеландия нарушава забраната за спортни прояви с апъртейд-режима на Южна Африка. Тъй като ръгбито не е олимпийска дисциплина, МОК не налага санкции срещу Нова Зеландия. Срещата обаче е достатъчен повод за 28 африкански държави да напуснат игрите в Монреал. Тайван пък се отказва от участие в Монреал, защото не допускат участие на олимпийците му като представители на "Република Китай".

Следва широко известният

Бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 година

от страна на САЩ, Германия и още 63 западни държави заради съветското нахлуване в Афганистан. 16 западни държави с Великобритания и Италия начело "бойкотират бойкота" и все пак изпращат олимпийските си сборни команди в Москва.

4 години по-късно - в Лос Анжелис СССР връща бойкота заедно с още 14 държави от Източния блок. Румъния, която не участва в бойкота 1984 г. се нарежда на второ място в общото крайно класиране след САЩ.

Преди 20 години, в 1988-ма, е последният засега бойкот. Северна Корея отказва да участва в Южна, а Етиопия, Куба и Никарагуа проявявт солидарност с режима в Пхенян.

Оттогава насам няма нови бойкоти, като се изключи една по-специфична форма, практикувана от Иран. Иранците намират винаги някакви причини да не участват в съзтезания с израелски спортисти.

Едно нещо е общото между всички досегашни прояви на бойкот: нито в краткосрочна, нито в дългосрочна перспектива те не успяват да променят политическите дадености. Само самите Олимпийски игри са пред тотален провал след екстремалната фаза на бойкоти от средата на 70-те до началото на 80-те години и надали щяха да преживеят и бойкот на игрите в Барселона 1992 г., какъвто за щастие тогава не последва.