Аферата Ферхойген – кой има нужда от нея?

�тправени към Ферхойген? И кой има нужда от раздухването им? Коментар от Александър Кудашев.

Някои казват, че отдавна са знаели за тайната на Ферхойген. Други-че вече са си шушкали за нея. Трети пък че са подхвърляли това-онова... През последните месеци в Брюксел се въртяха нон-стоп клюки. Без значение обаче, дали твърденията за връзката на Ферхойген с началничката на кабинета му Петра Ерлер, са верни или не, никой не сметна за необходимо да ги коментира официално. Тук важеше старото правило: може да се клюкари, но не и да се съобщава на всеослушание, защото личният живот на някого не те засяга.

Само че изведнъж нещата се промениха. Най-напред на ход излезе Гюнтер Ферфойген. Той е вицепрезидент на Европейската комисия и отговаря за индустриалната политика. Като се има предвид, че е от седем години в Брюксел и е наясно с правилата там, реакцията му може да бъде обяснена само с едно- дошло му е до гуша! Арогантността и властта на брюкселските чиновници с висок ранг като например генералните директори, а и цялата бюрокрация, са огледален образ на френската администрация. Не веднъж еврокомисари, но и министри от страните-членки са се оплаквали с право от желанието на висшите брюкселски чиновници да ги поучават назидателно. В същото време всички признават в крайна сметка, че макар и надути тези чиновници все пак работят ефективно. За съжаление обаче – те са твръде далеч от реалността и истинските проблеми на хората.

Мнозина видяха във възмущението на Ферхойген емоционална реакция – насъбрало му се е на човека и си е излял гнева.

Само че още преди думите му да взривят истински общественото мнение, дойде мекият интригантски контраудар. Така и не се разбра, кой го нанесе, но вестникарските страници бяха завзети от заредената с отрова информация, че Ферхойген имал интимни отношения с шефката на кабинета си и я предложил точно заради това на този висок пост.

Не може да не споменем факта, че по принцип шефовете на кабинетите на европейските комисари идват също като тях отвън и се превръщат мигновено в опозиция на местното чиновничество. То пък се чувства засегнато и недооценено, макар да знае, че еврокомисарити имат право да доведат със себе си доверен лица, с които искат и могат да работят.

В случая с Ферхойген обаче недоволството но брюкселските чиновници беше така силно проявено от самото начало, че се чуваше дори и извън дебелите стени на европейската институция. Тогава идва резонният въпрос: дали интервюто на Ферхойген, в което той разкритикува прекалената власт на европейските чиновници, е реакция на самоотбрана или пък то самото предизвика разпространяването на така наречената афера, която иначе не представляваше интерес за никого.

Никой не може да даде отговор на този въпрос. Ясно е обаче, че в момента реномето на германския комисар, който отговаря за доста мъчен ресор като индустрията, е силно разклатено. Впрочем сега се появяват упреци и за стари прегрешения на Ферхойген като еврокомисар по разширяването, най-вече заради приемането на Кипър в ЕС и започналите преговори с Турция.

По-важното е, може ли Германия, която поема председателството на ЕС от догодина и има нужда от стабилната подкрепа на Еврокомисията, да разчита на Ферхойген? Търси ли се наследник на Ферхойген в хода на и без това очакваното преразпределение на ресорите във връзка с приемането на България и Румъния в ЕС? И още: какво общо има всичко това с отдавна разпространяваната информация, че Хавиер Солана искал да се оттегли и че Ферхойген се опитва да заеме поста му на европейски шеф-дипломат? Всичко това показва едно: аферата на Ферхойген е вплетена в цяла мрежа от неизяснени и подхвърляни информации. И при всички тези слухове човек се пита, кому е нужно всичко това? Отговорът ще дойде в най-скоро време – пак от врящото на огъня брюкселско котле със слухове.