АПОСТРОФИ: Либерализмът като идеология на солидарността

Ако липсва единна платформа, какво обединява тогава всички онези, които се наричат либерали? Ето как вижда нещата американският философ Ричард Рорти:

Свързващото звено е способността на либералите да се поставят в положението на онези, които страдат. За разлика от десните, те по-лесно могат да се задействат пред лицето на жестокостта и несправедливостта. Те не споделят общ мироглед, но за тях е присъща емоционалната реакция. Либерализмът е нагласа на сърцето, а не на главата.

Опитите да се постави либерализмът на философска основа са подвеждащи. Това, че гърците са държали роби, е било лошо, но не ирационално. Невъзможно е да покажем злото на робството, позовавайки се на принципи, чиято истинност би била очевидна за всеки мислещ индивид, по всяко време и на всяко място. Ние, съвременните европейци и американци, превъзхождаме робовладелци като Перикъл, Джеферсън и разни племенни вождове в днешна Африка. Но ние нито имаме по-правдиви убеждения, нито мислим по-ясно. Просто сме по-добре в състояние да се поставим на мястото на робите.

С изключение на малцина социопати, всеки е способен на съчувствие. Всеки съчувства на близките или на приятелите си. Робовладелците съчувстват на другите робовладелци, крадците – на колегите си от бранша. В повечето общества и през по-голямата част от историята животът обаче е бил прекалено труден и несигурен, за да позволи на хората да включат в периметъра на своето съчувствие и онези, които са много по-различни от тях самите. Но през двата века след Френската революция условията на живот в Европа и Америка позволиха на голям брой хора да направят точно това. Не защото бяха убедени от Кант, че абсолютно всички хора заслужават да бъдат третирани като цел, а не като средство; не, те станаха по-великодушни просто благодарение на по-добрите условия на живот, който водят. Те се оказаха в състояние да възприемат като пълноценни човешки същества и онези, които са съвсем различни от тях.

Между 1945 и 1980 либерализмът в САЩ укрепна значително, защото през тези години белите американци се оказаха по-добре в състояние да установят сходства между собствения си живот, положение и надежди и онези на останалите американци. Различията вече не бяха така важни, както преди. Така богатите станаха по-малко алчни, белите по-малко тиранични, мъжете по-малко арогантни, а хетеросексуалистите по-малко сигурни, че тяхната сексуалност е морална добродетел, а не генетична случайност. Тази промяна се дължи на редица фактори, но главното беше благосъстоянието на следвоенните години.

През последните двайсет и пет години обаче Америка се отдалечи от либерализма. Американците с годишен доход над 100 000 долара са по-малко склонни от родителите си да се поставят в положението на онези, които стоят в основата на социалната стълбица. Те нямат особено желание да виждат, че парите на данъкоплатците отиват за медицинско осигуряване на онези техни съграждани, които не могат да си го позволят.

Причините за този завой надясно се дискутират оживено, но трудно могат да бъдат фиксирани. Една от тях е, че споменът за Голямата депресия, която разкри нуждата от преразпределение на брутния обществен продукт, избледнява все повече. Но несъмнено най-важният фактор са растящите и обосновани опасения на американските родители от средната класа, че децата им може би никога няма да живеят така добре като тях. Тези опасения доведоха до покачване на егоизма и коравосърдечността.

Това постоянно растящо чувство на несигурност е причината – в САЩ – и за невероятното разрастване на влиянието на фундаменталистките църкви от сорта на така наречените Асамблеи на бога. Членовете на тези Асамблеи вярват, че личната връзка с Исус е гаранция за успех в живота. Християнските фундаменталисти са днес главната част от “базата”, на чиято подкрепа политиците от Републиканската партия се опират, когато искат да орежат правителствените помощи за бедните.

Европа е много по-либерална от Америка и засега е пощадена от тази пародия на християнството. Социалните системи в страни като Нидерландия, Дания или Германия далеч превъзхождат онази в САЩ. Дали това ще остане така зависи от способността на холандците, датчаните, германците и останалите европейци да разпрострат своето чувство на гражданска отговорност и върху онези хора, чиито родители произхождат от Турция, Мароко, Бангладеш или Сиера Леоне. Ужасяващото засилване на ксенофобията в страните от ЕС е по-лесно обяснимо от вълната от алчност и егоизъм, надигнала се в САЩ при управлението на Рейгън, но е също така опасно.

Големият враг на либерализма е страхът – страхът, че няма достатъчно ресурси за разпределение. Произтичащото оттук чувство на несигурност обхвана средната класа както в Европа, така и в Америка. Трудно е да се каже дали традициите от двете страни на Атлантика ще се окажат достатъчно яки, за да бъдат преодолени опасенията, подкопаващи способността на хората да гледат като на съграждани на онези, които са различни от тях самите. Възможно е страховете, предизвикани от непрестанния приток на имигранти от бедния Юг в богатия Север (който е също така голям проблем за САЩ, както и за Европа), да закоравят и пресушат сърцата ни. Ние бихме могли и тогава да продължим да се кълнем в свободата и равенството, но чувството за човешка солидарност, необходимо за да станат тези идеали действителност, може постепенно да се изпари.