Усещане за конспирация

Какво е общото между здравната система и таксиметровия превоз? И по какво си приличат лекарите и таксиметровите шофьори? На първо четене тези въпроси звучат абсурдно - като начало на виц. Защото е несравнимо по-неприятно да чакаш на опашка пред някой лекарски кабинет, да те подмятат от болница на болница или линейката да не дойде навреме, отколкото да ти закъснее таксито или никой да не иска да те качи, защото ти е късо разстоянието. Несравнимо по-важно е да не попаднеш на некадърен доктор и животът ти да не зависи от това дали имаш пари да си платиш, отколкото да не ти върнат рестото в таксито или да не попаднеш на някоя „копърка”. Пък и като социални типажи лекарите и таксиджиите са много различни - можем да допуснем например, че един лекар е в състояние да кара такси, докато обратното едва ли е възможно.

И все пак общо има. Към двете сфери е натрупано силно обществено недоволство, поради което за пореден път държавата се е заела да ги „реформира”. Важен етап от „реформирането” трябваше да започне на 1 април, но преди това и едните, и другите скочиха срещу държавата и обявиха „реформата” за сбъркана. Но общото не е само във формалното съвпадение на тези събития във времето.

Защо протестират лекарите?

Въпреки че в сравнение с миналата година са предвидени чувствително повече направления за прегледи, хоспитализации, изследвания, клинични пътеки и, като цяло, повече средства за медицински дейности, цяла седмица срещу реформата в здравеопазването протестират част от общопрактикуващите лекари, а после и някои болници, недоволни от новите правила в наредби, влизащи в сила от 1 април. В движение управляващите се съобразиха с някои от възраженията им, но и това се оказа недостатъчно.

Донякъде протестът може да се обясни с разбираемата умора на съсловието от дългогодишните неразбории. Може и да се допусне, че някои от новите правила наистина са недомислени. Въпреки това обаче протестът изглежда доста пресилен и непропорционален на предстоящите промени.

Не е ясно какво точно искат или не искат протестиращите. Като слуша гневните им оплаквания, човек остава с впечатлението, че днешното положение ги удовлетворява напълно, сякаш сега цари едва ли не пълен ред, който е заплашен от задаващ се апокалипсис.

Много трудно е, например, да се разбере какво толкова лошо има в предвиждания идентификатор на пациентите. Или защо личните лекари отказват да обясняват на пациентите си кои са най-евтините или напълно безплатни медикаменти от дадена група и дали предписваното от тях лекарство няма по-евтин еквивалент. Кой друг да прави това?

Въобще, усещането е, че някакви скрити сили и интереси се съюзяват и надигат срещу всяка промяна. Това усещане става особено натрапчиво и заради изключително наглите изказвания на политици, които са сред пряко отговорните за днешното състояние. Като това на лидера на социалистите, според когото положението в здравеопазването ставало „военно”, понеже се водела „война срещу здравето и живота на българските граждани”.

Отложената реформа

От друга страна влизащите в сила от 1 април нововъведения няма да променят съществено системата. По една или друга причина (мудност, страх, грешки на реформиращите, политическа и лобистка съпротива) почти всички ключови за такава промяна елементи на реформата са или значително омекотени (като здравната карта, в която излишните болници клонят към нулата), или отложени и с несигурно бъдеще (като разделянето на основния и допълнителния пакет, пръстовата идентификация, електронното здравеопазване), или забравени и направо отменени (като отмяната на лимитите, които вече даже не са само финансови, но и по дейности, демонополизацията на касата, приватизацията). Вместо да се търси промяна в модела чрез либерализация, децентрализация и конкуренция, нещата и без друго приличат повече на кърпене чрез още повече централизация и опит всичко да се предвиди, изчисли и проконтролира от „горе”. Което едва ли е възможно, а и да беше, надали би довело до някакъв много по-добър резултат. Пък и при тази съпротива и политическа турбуленция поредният здравен министър едва ли ще има време да дочака резултата на поста си.

Защо протестират такситата?

Едва ли има друг бизнес, който да е денонощно пред очите на всички, но въпреки това да е почти изцяло „на тъмно”. Може да се каже, че на практика таксиметровият бизнес не плаща данъци - при над 23 хиляди регистрирани таксита и общ годишен оборот от близо 1 милиард лева, през последните две години в хазната влизат всичко на всичко по около 5 милиона лева. В 200-хиляден Бургас, да речем, през миналата година данъчните приходи от 1200 таксита са под 11 хиляди лева. „Спестява се” (от) всичко - корпоративен данък, ДДС, данък върху личните доходи, осигуровки, като размерът на „спестеното” се измерва в стотици милиони.

Това е възможно благодарение на масово прилаганата в този бизнес схема. От една страна големите фирми-превозвачи избягват съществена част от плащанията, понеже нито колите са тяхна собственост, нито шофьорите са техни служители. От друга страна шофьорите не само не декларират реалните си доходи, но и периодично регистрират нови фирми, които после прехвърлят на неграмотни трети лица (от които не може да се вземе нищо). Така и там голяма част от данъчните задължения потъва в нищото.

Това е добре известно на всички власти от много години насам. Но чак през октомври миналата година парламентът отмени тази схема чрез промяна в закона, според която таксиметрова услуга могат да извършват само регистрирани превозвачи - тоест, всеки таксиджия трябва или сам да се регистрира като превозвач, или да бъде назначен на трудов договор в някоя регистрирана компания. Промяната трябваше да влезе в сила от 20 ноември. Само че нейните противници във и извън парламента се мобилизираха и на първо време успяха да я отложат за 1 април. Когато тази дата наближи, около 300 таксита, организирани, както се твърди, от големите фирми, блокираха Орлов мост и заплашиха на 1 април да блокират целия град.

Реформа на заден ход

Но тази блокада не се наложи. Организирано мнозинство от депутати с различна партийна окраска вече беше подготвило съответната промяна и (засега на първо четене) върна обратно възможността да се кара такси „за своя сметка” от името на големите превозвачи. За замазване на очите се предлага нещо като годишен патентен данък. Размерът му означава за всяка кола в общината да се плащат по 1-2 лева на ден. А сумарният му финансов ефект би бил незначителен на фона на пропуснатите приходи. Ако, разбира се, и това предложение не бъде преразгледано.

Така само с няколко думи в закона, поради лобистки натиск или страх, реформата бе включена на заден ход. И всичко ще може да си продължи както досега. Изваждането на таксиметровия бизнес „на светло” отново се отлага.

Затова пък сюжетите с лекарите и таксиметровите шофьори идеално осветяват стандартната българска ситуация, обща не само за тези две, но и за много други съсловия, браншове и сектори на обществения живот. Условно казано, „реформираните” не искат (особено когато ги засяга пряко), а „реформиращите” не могат. В тази ситуация дори и най-дребната промяна става изключително трудна, да не кажем невъзможна. А ефектът за обществото е катастрофален.