Ужилването на Европа

Това не може да бъде, ще каже здравият читателски или зрителски разум. Е, чак пък толкова, ще се усмихне скептично всеки отвън, на когото се опитате да разкажете накъсо историите от последния месец.

Най-напред гръмва скандалът с допинг на националния отбор по вдигане на тежести. Не ни е за първи път, схемата е изпитана. Отричане, изчакване и замазване. Весел детайл, този допинг не се ползвал от 20 години. Ами като искаме да минем евтино. Следва обвинение, че някой пак ни прецаква. Останалото е мълчание. После жанрът се сменя, гръмват складовете с боеприпаси край София. И си гърмят така ден-два, без обяснение. Репликите на хората от властта са по-абсурдни и от гърмежите. Военно кино. После гръмва провалът на полицията с отвлечения Ангел Бончев. Отрязани пръсти по магистралата, жестока банда, кръв... Хорър.

Накрая филмът става политически трилър с работно заглавие „Докладът на ОЛАФ”

И със специалното участие на „влиятелни сили” от правителството и държавните служби. С извинение, късият вариант на синопсиса звучи така. Бивш пернишки барман от „Балкантурист”, свикнал на дребни гешефти, изведнъж надушва открилите се възможности на свободния свят след 1989-а. И тук неговият дребен тарикатлък от соц-а изведнъж се развихря. Започва от търговия със сирене и скрап, за да стигне до тонове залежало китайско заешко месо от Аржентина, разбира се, с фалшиви фактури. Не става ясно дали покрай заешкото месо, покрай едни стари машини от ГДР, пребоядисани наново и „купени” вече от ГФР или покрай курорта „Дюни” (колко ли китайски зайци струва?) бившият барман се сприятелява с един заместник външен министър и започва да инвестира в един президент. Пропускаме епизодичните роли на брата-митничар, на български съд, който накрая само дето не се извинява на задържания барман и други мили родни персонажи, вече класика.

Всеки сериозен европейски, че дори американски продуцент ще ви каже „няма такъв филм”

В смисъл „я, не ме занимавай с глупости”. Но ние знаем, че такъв филм не само съществува, ами си го и живеем. Сега и Европа го научава. Сигурен съм, че дори навикналите на всичко експерти от ОЛАФ са били изумени от това колко лесно и бързо, за няколко години, можеш да стигнеш от дребен прекупвач до едър, международен измамник, да развъртиш цяла „криминална мрежа от компании”, както пише в доклада. И как още по-лесно оттук можеш да се добереш до приятелството на най-високата част от политическия елит и чадъра му. Толкова обидно лесно, толкова евтино, във всеки смисъл на тази дума.

Отнякъде вони на залежало заешко месо от Китай, купено в Аржентина. Подушиха го чак в Брюксел, а в София - не. Ако българското общество изтрае и тази миризма, значи гражданският му нос е безнадеждно запушен.

Но две неща трайно ще се променят след този скандал

Първото е, че европейските институции няма да го забравят скоро. Те имат по-дългосрочна памет и този скандал ще се помни поне през следващите 20 години. Което е траен негативен актив. И връщането на парите няма да означава връщане на доверието в България. А твърде вероятно е да влезем в новия еврожаргон с още един „български чадър” - политическия.

Второто е в обратна посока. Санкциите, които Европа ще налага на България, вероятно ще бъдат използвани, и то от самите виновници, за създаване на анти-европейски настроения сред българските производители и общество. Такива знаци вече има. И това ще е краят на така краткия европейски филм на България. Държавата, която се опита да ужили Европа...