Откакто България се върна в историята
28 август 2015
Откакто България се върна в историята, развитие почти няма - само препъвания. Настоящето се оказва не резултат от исторически закономерно усвояване на шансовете, а конгломерат от недовършени пориви за напредък, от явни и скрити външни влияния и от няколко изключително жилави традиции - най-вече природо-религиозни, християнско-византийски и турско-османски. Според американския антрополог Едуард Хол, България спада към така наречените „полихронни култури”, където хората духом живеят в няколко различни епохи едновременно. Тъкмо поради това в България е почти невъзможно да се формулира точно понятие за актуалност - понятие, с чиято помощ външният човек може да разбере политическите решения или литературните предпочитания на българите.
***
В първото десетилетие след политическата промяна България се намираше в състояние на пълна анархия, при това в лошия смисъл на думата: нестабилно снабдяване, разграбване на обществените институции, на бившите държавни предприятия, грабеж в цялото публично пространство, вилнеещи банди, подкупни държавни служители… С две думи: някогашният произвол на номенклатурата, който беше прикриван и контролиран от самата система, през тези години излезе на светло, а всичко в страната преминаваше под знака на мафиотските банди и организираната престъпност.
***
През „оловните години” между 1947 и 1989 българите изстрадаха какво ли не: не можеха да излизат от страната си, снабдяването беше лошо, много стоки бяха недостъпни. В страната цареше немара. Партийните конгреси все обявяваха реформи, но нищо не се случваше. Пълна безперспективност. И изведнъж настъпи 1990 с една динамика като в американски екшън-филми, каквито българите вече имаха право да гледат. Героите на този екшън изглеждаха по съответния начин: денонощно със слънчеви очила и в черни дрехи. Всичко беше толкова вълнуващо, че хората, които дотогава държаха да са на висота и четяха добри книги, внезапно започнаха да купуват булевардни вестници и се свлякоха до равнището на безвкусицата, непрекъснато показваща мъжете в черни костюми и техните мутреси в огромните им джипове. Гледайки всичко това, едни клатеха неразбиращо глава, други пък ги побиваха тръпки. Най-после тръпки, които не се дължат на спряното отопление...
Томас Фрам е германски писател, издател, журналист и преводач от български. От началото на 21 век той живее главно в България, където преведе на немски четири романа от Владимир Зарев. Цитатите са от негово есе в списание "Sinn und Form". Публикуваме ги с разрешението на автора.