Нужда от дипломатическа нормалност

След влизането в сила на Лисабонския договор процесът по въвеждане на относителен порядък в българското външнополитическо ведомство става особено актуален и неотложен. Очакваният от средата на 2009 година постоянен външен министър на страната, за когото засега се знае единствено, че ще бъде „умен и красив” (по думите на премиера Бойко Борисов това можела да бъде единствено собствената му персона), ще бъде изправен пред серия от предизвикателства, свързани не само с дейността на „кризисните щабове”, уреждащи постоянно възникващи критични ситуации в международната сфера, но и с нормализиране на досегашната дейност на МВнР.

Енигматичният бъдещ външен министър

След традиционния кадрови „кадрил”, следващ идването на власт на всяко ново правителство от 20 години насам, през последната половин година външнополитическото ведомство на страната се оказа в доста сложна ситуация.

Без зам.-министър и постоянен секретар, напуснали заради принадлежност към комунистическата ДС, без посланици във Вашингтон и Истанбул, отзовани почти скандално заради нарушения при гласуването на българите в двете държави на парламентарния вот, с шокиращо признание на премиера Борисов, направено в Берлин, че 90 на сто от дипломатите във ведомството са агенти на бившите служби, с влязъл в сила едва през последния ден на отминалата година Устройствен правилник за управление на министерството, с министърка, за която от встъпването й в длъжност беше ясно, че няма да остане дълго на поста и с неясната като професионален профил, но щрихирана публично преди цели два месеца фигура на бъдещия „умен и красив” дипломат „номер едно” - всичко това предполага неотложното преминаване на външнополитическата дейност към състояние на цивилизована нормалност, така важна в сферата на съвременните международни отношения.

Защото не е никак естествено действаща външна министърка и бъдеща еврокомисарка при публичните си изяви да говори непрестанно за своите лични и партийни врагове, завистници и опоненти, които желаели да й „подлеят вода” за предстоящото прослушване в ЕП, вместо да се съсредоточава основно върху проблемите на националната външна политика.

Накъде в Брюксел?

Един от тези важни проблеми, например, е българското участие в новата дипломатическа служба на ЕС, която ще се нарича Европейска служба за външно действие и ще бъде оглавена от „външната министърка” на ЕС баронеса Катрин Аштън. Службата, която през тази година ще бъде формирана окончателно, ще ангажира над 3 000 дипломати, които според първоначалните изисквания трябва да работят в ЕК, администрацията на Съвета на ЕС или във външното министерство на собствената си страна.

Кои, какви и колко ще са българските представители в тази служба? Доколко местните дипломати в нея ще бъдат равнопоставени и как ще бъдат разпределени постовете между страните-членки в новата структура? Какви промени в националния дипломатически корпус в чужбина ще има, след като София си изясни какви права ще отстъпи на европейските дипломати за представляването й в трети страни? Как, къде и на каква база ще бъде извършено неизбежното закриване на посолства и какво ще струва това на държавата в ситуация на криза?

Тези, а и още много други проблеми неминуемо ще се стоварят като лавина върху главата на новия български външен министър, дори и за няколко месеца той да се казва Бойко Борисов. Така че вместо да пърхат от радост, че страната се била „отървала” от предпазните клаузи на ЕС, българите е хубаво да погледнат по-критично напред в своето международно битие. И затова следва да им помогнат освен Брюксел, и техните собствени международници. Ако, естествено, все още са в състояние да сторят това.