Народът не обича демокрацията?

И в Европа, и в България все повече хора смятат, че демокрацията е в криза. В същото време избирателите все по-масово се отчуждават от политическия процес, политиците осезаемо страдат от липса на легитимност, а традиционни партии стремглаво губят не само твърдите си електорати, но и своите симпатизанти. Нагледен пример: в тазгодишното традиционно първомайско шествие на БСП в двумилионна София участваха едва няколкостотин човека. Хората очевидно са недоволни, крайните националисти трайно проникват във властта, в националните парламенти и в ЕП, а навсякъде из континента се надига ксенофобия.

Дали пък наистина не е дошло времето европейските граждани да бъдат ангажирани по-пряко при вземането на важни политически решения в своите държави? И дали властта в България не следва да се допитва до гражданството няколко пъти годишно по различни въпроси? Не. Това време още не е дошло. Ето защо:

"Ако някой иска да съсипе ЕС..."

Ако французите и холандците не бяха отхвърлили проекта за Конституция на ЕС, днес Евросъюзът навярно щеше да изглежда другояче, щеше да бъде по-силен, по-сплотен и дееспособен. И щеше да се справи ефикасно с поредицата от кризи, които го разтърсиха през последните години. Още един пресен пример: в началото на април над 60 на сто от холандците гласуваха на референдум против споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС - и така на практика подсилиха претенциите на Москва към страната. По този повод люксембургският министър на външните работи Жан Аселборн коментира, че референдумът не е подходящ инструмент на парламентарната демокрация, когато трябва да се даде отговор на сложни въпроси. „Ако някой иска да съсипе ЕС, просто трябва да организира няколко подобни референдума“, отбеляза иронично Аселборн, а думите му предизвикаха сериозен отзвук.

Всъщност той е прав. Нека си припомним как през 1983 година западногерманският канцлер Хелмут Шмит беше изоставен от коалиционните си партньори заради решението му за разполагане на първите американски ракети „Пършинг 2“ на германска територия. Ако тогава Шмит беше посегнал към инструмента на пряката демокрация, по-голямата част от сънародниците му със сигурност щяха да се обявят против ракетите. Канцлерът обаче сам пое отговорността и така не само успя да ликвидира заплахата от разполагането на съветските ракети СС-20 в някогашната ГДР, но и потвърди недвусмислено принадлежността на страната си към Запада. Въпреки последвалите масови протести и общественото недоволство, Шмит остана в историята като любимец на хората - и един от най-големите германски политици след Бисмарк и Аденауер.

Тъкмо с оглед на подобни ситуации в демократичните държави работят легитимни парламенти. Редица политолози дори защитават на пръв поглед шокиращия възглед, че задачата на тези парламенти е да пазят както демокрацията от народа, така и народа от самия него. Според Платон, ръководената от закона демокрация е най-добрата форма на управление, докато демокрацията, която е неограничена от закон (сиреч - поверена на своеволието на "тълпата"), е най-ужасяващата.

Народът и демокрацията

Ако хиперболизираме тези съждения, ще се окаже, че всъщност народът никога не е обичал искрено демокрацията. Факт е, че изборите и референдумите не създават автоматично по-голямо равенство в обществото. За да го създават, в тях трябва да участват масово именно жертвите на неравенството. А в България, например, избирателната активност сред по-ниските социални слоеве традиционно вече е санитарно ниска (дори и със срамното купуване на гласове), докато прослойките с лични интереси от постигането на определени политически и/или икономически цели са ангажирани по-активно в гласуването. Още по-слаб е електоралният интерес към референдумите. Да не говорим, че резултатите от едно или друго допитване до народа далеч не се подкрепят от цялото население, а само от сегмент по-просветени и разбиращи граждани, които се стремят да укрепят своите позиции по един или друг въпрос. И всъщност всички досегашни референдуми в България представят една изкривена картина на позициите по съответния въпрос.

С други думи, ако изключим Швейцария като много специфичен случай, пряката демокрация винаги и навсякъде по света е само инструмент за заобикаляне на представителната. Неслучайно тъкмо представителната демокрация се е утвърдила като най-приемлива форма на управление, защото включва сложна система от контроли и баланси и в крайна сметка най-добре защитава правата на бедните и онеправданите. Казано алегорично, ако демокрацията е „хляб и зрелища”, то парламентарната е хлябът, а пряката - зрелищата.