Клозетът, цветята, езикът

Няма и дума: полезрението на западноевропейците по отношение на Източна Европа се разширява, забелязва се стремеж към преодоляване на вродения им порок - еднопосочната перспектива, която пречи да се види, че присъединяването към ЕС е шанс не само за Изтока, но и за Запада. От срещата между хюбриса на ориентализма и комплексите на Ориента може да излезе само нещо по-добро. Без съмнение възторжената критическа реакция, предизвикана от току-що излезлия немски превод на “Естествен роман” на Георги Господинов, се дължи поне отчасти на прозиращото някъде зад добрите думи удивление от откритието, че “там” също могат да пишат като “при нас”. “Гаустин или Човекът с многото имена”, едно друго произведение на Господинов, излезе на немски преди три години, но остана незабелязано; приемът на “Естествен роман” е нещо повече от потвърждение на факта, че той е просто по-добрата от двете работи – това е и бонус за еврочленството на България (какъвто получи по-рано тази година и “Разруха” на Владимир Зарев).

В интервю за американското издателство на книгата си Господинов отбелязва, че романът му се различава много от литературната традиция на България. Чарът му за западната критика и публика се дължи тъкмо на това “много”, от което се е родила една модерна, което днес означава постмодерна творба. “И в София разказваческото изкуство изгуби невинността си – констатира “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”. - Романът на Георги Господинов е разказ за един автор на име Георги Господинов, който се разделя с жена си и се опитва да се справи със ситуацията като написва роман. Това не казва обаче много за една книга, която с огромни разказвачески усилия претендира да не разказва – един малък, изискан шедьовър.”

Рецензентът на швейцарския “Нойе Цюрхер Цайтунг” нарича младия български автор “хуморист на отчаянието”, тъй като неговата книга “не е безгрижно-ведра игра на цитати”, а “пространство на упадъка”. Господинов описва “разпадането на човешкото съзнание и на неговите сякаш произволни съставки. . . Нищо чудно, че много скоро става дума за Бог и за последните неща. Или още по-точно – все пак си имаме работа с един колкото анархичен, толкова и интелектуален писател – за предпоследните въпроси. Например, как би изглеждала една Библия за мухите.” Рецензентът смята, че едва към края книгата губи своята свежест “и става изведнъж някак си изкуствена”.

“Клозетът, цветята, езикът”. Заглавието на обширната статия в реномираното списание “Литературен” маркира централни теми от “естествената история”, която Господинов конструира. “Заявената цел на автора е да разказва просто, колкото се може по-естествено” за нещата от живота, които включват и най-естественото от всички места – клозета. Винят българина, че мозъкът му бил на една жила с телесната долница. Но гъделът, който предизвикват сред немскоезичната критика главите от книгата, посветени на “естествената история на клозета”, навежда на мисълта, че светът е голям и конвертити дебнат отвсякъде.

Най-красивото в романа на Господинов според “Литературен”? “Това е лекотата на езика, почти бъбривият тон и финият, дистанциран хумор. В това отношение Господинов се проявява като представител на постмодернизма на 90-те години, който обаче използва обичайните похвати – цитирането, колажирането, отсъствието на гледна точка, заличаването на автора – само иронично.”

“Удивителна плътност. . . Десет пъти повече от онова, което правят повечето германски автори” – заявява Елске Браулт в еуфоричен изблик по радио НДР; Вернер Шустер (“Винер Цайтунг”) е по-сдържан и предлага по-реалистични пропорции: “Благодаря ти за удоволствието, скъпи разказвачо. Една забавна книга, която носи и интелектуална радост.”