1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Apostrophen

Автор: Стоян Гяуров/Редактор: Васил Шопов16 октомври 2009

Какви са идеалните пропорции или кое е "златното сечение" в съчетанието между свобода и равенство? Стоян Гяуров с наблюдения от есенната витрина на нехудожествената литература в Германия.

https://p.dw.com/p/K7sK
Светът на ПиранезиСнимка: Wikipedia

Социализмът отново стои на дневен ред. Сред първите жертви на кризата беше критическата способност. Вълната на подозрението, че социализмът има бъдеще, само 20 години след историческата му имплозия, бе подхваната от медиите и разплискана по многобройни канали върху глобалната медийна общност, засягайки явно и сивото вещество. Нека се знае: социализмът има бъдеще - но само като критична функция на капитализма, а не като материализация на една невъзможна приказка за справедливостта. В този смисъл, да живее социализмът.

Онази етерична субстанция, наричана здрав разум, изглежда прозря историческата диалектика. В Германия на власт дойдоха не социалдемократите, а консерваторите и либералите. Но това може би не е най-уместният пример. Културологът Норберт Болц твърди, че “в дъното на душата си повечето германци са социалдемократи, защото им липсва либерална традиция”. И великолепната поанта: “Ирония на съдбата е, че СДП има най-малка полза от това.”

Werk von Piranesi
Снимка: Wikipedia

Анти-Хобсбом

Подобно на германския автор, но под съвсем друг знак, Ерик Хобсбом също се отнася скептично към способността на социалдемокрацията или на “социалното пазарно стопанство” да решат проблемите на света, въпреки че засега не съществувала по-добра форма на държавна организация. За Хобсбом “социализмът продължава да стои на дневен ред”, както е озаглавено едно от есетата и интервютата на известния британски историк, публикувани от кьолнското издателство “ПапиРоса”, защото “социалистите са онези, които трябва да напомнят на света, че на първо място стои човекът, а след това производството”. Марксистът Хобсбом пише: “Рано или късно ще се наложи систематична и планомерна намеса на национално и международно равнище, както и офанзива срещу централните бастиони на пазарното консумистко общество.” Текстът е писан през 1991, точно след жалкия край на “систематичната и планомерна” система на реалния социализъм, но не случайно е публикуван отново сега, в разгара на глобалната криза. В интервю от началото на тази година Хобсбом допълва: “Доколкото знам, няма общество, което да не притежава понятие за справедливост. Затова не бива и да има такова, в което хората да не се бунтуват срещу несправедливостта.” Хобсбом облича в думи възмущението от капитала 2009, коварно подклаждайки огъня на вярата в една дискредитирана химера. Хобсбом е един голям историк, но не и когато говори за справедливост, равенство и социализъм.

Анти-Русо

Норберт Болц, повече провокатор, отколкото консерватор, е имунизиран срещу патоса на политическата реторика. Кризата и обзелото го опасение, че “левицата стои отново на дневен ред”, са го стимулирали да напише цяла книга, за да напомни, че справедливо общество няма, че хората са неравни, но тъкмо в неравенството е техният шанс за по-добър живот. “Тайната на капитализма се състои в това, че отговаря на въпроса за щастието не с разпределение, а с увеличаване на производството”, прокламира тезисното първо изречение в неговия “Трактат за неравенството”. Въпросът за икономическата ефективност измества въпроса за равенството: “Справедливото общество е функциониращото общество.”

Werk von Piranesi
Снимка: Wikipedia

Ненавистта към неравенството, пише авторът, познат на българските читатели със своя “Консумистически манифест”, е най-голямата демократическа страст. Само че колкото повече е равенството, толкова по-неудържимо е желанието за още повече равенство, толкова по-силни стават омразата към неравенството и натискът за компенсация. “Колкото повече равенство има в едно общество, толкова по-голяма е завистта, толкова по-високи са и данъците”, гласи може би най-фамозната формулировка в тази изобилстваща на силни формулировки и мисли книга. Болц подчертава, че социалните различия са цената за свободата в модерното общество. Те са поносими докато всеки има възможността за издигане в обществото; егалитаризмът е рецепта за неудовлетвореност.

Болц казва, че идеята за социалната справедливост, превърнала се междувременно в заместител на религиозната вяра, маркира сбогуването с либералното общество, тъй като отнема свободата на индивидуалните решения. Логиката на автора е бетон: “Ако всеки получава това, което заслужава, някои няма да получат нищо. А ако всички получават по нещо, тогава някои няма да получат онова, което заслужават.” В днешния свят равенство може да означава само съ-участие, възможност за достъп на всички до социалните системи. Онзи, който иска да интегрира всички, трябва да се откаже от равенството за всички. Нека се научим да правим разлика между разумното искане всеки да има достатъчно и утопичното искане всички да имат еднакво много. „Ние не можем да имаме хубав живот, ако продължаваме да се уповаваме на Русо”, срещу чийто прочут “Трактат за несправедливостта” е насочен едноименният манифест на либерализма на Болц. Всичко, което Болц пише, изглежда необоримо, остроумно и стройно като силогизъм. Само че от казаното и особено от начина, по който е казано, лъха студ като от отворен хладилник. В реалния живот човек има нужда от топлина, дори от онази измамна топлина, която лъчи от реториката на „социалната справедливост”.

Френска мярка за баланс

Главно доверено лице на германския учен е Алексис дьо Токвил, френският писател и пътешественик, в чието прословуто изследване “Демокрацията в Америка” (1835) американците все още се разпознават. Причините за неговата актуалност напипва и швейцарският публицист Мартин Майер, с присъщата си поетическа интуиция (“Бъдещето на Пиранези”). Става дума отново за баланса между свобода и равенство. “Там, където равенството е абсолютно, няма място за свобода - пише Майер. - От друга страна свободата в условията на демокрацията и правовата държава предпоставят равенство на политическите възможности.” Токвил ясно е видял това, въпреки че не е бил приятел на равенството. “Неговата понятна загриженост произтича от характерните за масовото общество необратими процеси на уравниловка, от които може да произлезе ‘подготовката на деспотизма’.”

Werk von Piranesi
Снимка: Wikipedia

Един руснак в Париж

Как да се притъпи тоталитарният нагон? Създаването на ЕС е най-впечатляващият реално-политически отговор на тази заплаха, който историята познава; впечатляващ още повече, защото неговата основа са благосъстоянието и културата. “Политическото бъдеще на Европа най-вероятно е в комплексния и монструозен Европейски съюз на държави и граждани”, прогнозира политологът Ото Калшойер. В противен случай Западът го очаквало само едно бъдеще: споменът за неговата история. Книгата на Калшойер “Относно бъдещето на Запада” е бордовият дневник на едно пътешествие от древността до настоящето и на неспирното преливане между история, политика и философски дискурс. Не липсват и неочаквани открития. Едно от тях е странният проект на легендарния руско-френски философ Александър Кожèв, в който Калшойер вижда увертюра към ЕС. Текстът “Латинската империя” е с дата август 1945, но бива публикуван едва две десетилетия след смъртта на автора му през 1968. Кожèв предлага една екстравагантна идея: политически съюз между Франция, Италия и Испания заедно с техните колонии от Магреб до Африканския рог, който да противостои на “Англо-Америка” и Русия. Онова, което придава актуалност на тази концепция, не е удивителната й близост със Средиземноморския съюз на президента Саркози, а отправната точка на Кожèв: националните държави не са вече политически единици, “държави в силния смисъл на думата”; модерната държава, съвременната действителност на политическото, изисква по-широка основа от нацията; Германия изгуби войната, защото искаше да я спечели като национална държава.

Досега славата на Кожèв почиваше върху интерпретацията му на Хегел. Неговата политическа мисъл добавя нов щрих към интелектуалния му облик. От своя страна Калшойер добавя някои многозначителни биографични подробности: от 1945, годината на написването на “Латинската империя”, до смъртта си 23 години по-късно в Брюксел Кожèв работи във външнополитическия отдел на френското министерство на финансите. Неговият шеф и бивш ученик, Робер Маржолен, е един от инициаторите на Общия пазар. Александър Кожевников, руският сив кардинал и оперативен мислител, остава винаги в полусянка; неговото първо и последно интервю е публикувано едва след смъртта му. Калшойер се пита: „Дали затова по-късно големият хегелианец е заподозрян, че в продължение на десетилетия е работил за КГБ”?

Norbert Bolz, Diskurs über die Ungleichheit (Wilhelm Fink)

Eric Hobsbawm, Zwischenwelten und Übergangszeiten (PapyRossa)

Otto Kallscheuer, Zur Zukunft des Abendlandes (zuKlampen)

Martin Meyer, Piranesis Zukunft (Hanser)