Зрители на собствения си живот - Част 2

Усещането, че не ние живеем живота си, а той живее нас. Че не участваме в галопиращите промени на обществото, че сме като парцалена кукла, която подмятат насам-натам, че нямаме достъп до аварийната спирачка. Пол Вирилио и непрекъснато нарастващият брой негови последователи-философи наричат това явление „галопиращ застой”. Тъкмо поради този галопиращ застой ние все по-често караме други да вършат най-важните неща в нашия собствен живот.

Любовта и секса – изпълнителите от екрана

семейния живот – професионалните консултантите по свободното време, общуването – водещите на ток-шоута, а забавленията, авантюрите и търсенето на смисъл – туристическите бюра и културната индустрия. Всички тези нови стопански субекти са високо професионални търговци на концентрирани преживявания от епруветката, до които имаме достъп на по-висока или по-ниска цена. Тези преживявания за продан обикновено са толкова професионално и качествено направени, че разликата между тях и личното преживяване е като разликата между кухненското ковьорче, избродирано от баба, и една окомплектована, свръхмодерна кухня. С други думи, самоделното преживяване изобщо не издържа качественото сравнение с преживяванията, предлагани на свободния пазар. Самоделната действителност е сива и уморителна, там често има засечки, не всичко изглежда добре, дефектите са много. Освен това тя продължава прекалено дълго. Купешката действителност предлага много повече преживяване за много по-малко време.

По този начин лично преживяваната действителност се свива все повече и повече. Социолозите го наричат „свиване на настоящето”. Понякога изобщо не сме в състояние да открием тази действителност. Коледните празници са изцяло запълнени от това да изучаваме упътванията за използване на подаръците си. А добре да се посмеем ще можем едва тогава, когато любимият ни телевизионен водещ се върне от отпуска. Навярно преувеличавам, навярно тук или там все още има семейни тържества, на които чичо Егон свири на устна хармоника. И все пак, бурната тенденция към все повече житейски полуфабрикати е изключително тревожна. Столетия наред хората са се тревожели за живота след смъртта. Днес обаче трябва да се тревожим много повече от нещо друго: че

животът преди смъртта е на път да угасне

просто защото вече нямаме нито време, нито желание да го живеем лично. Разбира се, не откривам Америка с твърдението, че от много работа ние пропускаме живота си. Книжният пазар е пълен с отлични книги по темата: Креативността на бавността от Фриц Рехайс, Времето като житейско изкуство от Олаф Георг Клайн, Темпото на света от Карлхайнц Гайслер, Животът като последна възможност от Мариане Гронемайер, Изкуството на автоексплоатацията от Якоб Шренк или Въртележката на щастието от Матиас Бинсвангер. Елитите отдавна са осъзнали, че дигиталната следмодерност се изплъзва от контрол, тъй че вече дават на заден ход. Една част от културните елити в момента се освобождават от телевизора и започват да консумират все по-умерено и все по-устойчиво. Тази добре печелеща част от потребителите, която само в Германия вече наброява 15 милиона души, си има и име: „лохас” от английското Lifestyle of Health and Substainability.

Социологията, психологията и науката за мозъка могат само да ги приветстват за преоринтацията. Според онова, което знаем, най-важният инструмент за развитието на интелигентността и на чувството за щастие е именно да живееш лично собствения си живот. А трайното натрупване на познание е възможно единствено тогава, когато учиш едновременно с тялото, сърцето и ума си. Само сетивният опит създава нови нервни връзки в мозъка. А многобройните преживявания, включително потребителските и екранните, ни осигуряват

трайно удовлетворение

единствено, когато имат пряка връзка с нашия живот, когато се превръщат в същински наши изживявания. Ето защо критиката срещу потребителския манталитет отдавна вече изпълнява и друга функция: тя се грижи за високото качество на живота. В миналото останаха времената, когато нейните агенти се мъчеха просто да ни съсипят хубавия живот, за да помогнат на дечицата в Африка. Днес тази критика ни помага да намерим сигурно убежище срещу неудържимите стокови потоци, да се скрием от света и само когато искаме – да изпитваме същинска наслада от новите си придобивки. Защото тъкмо тази наслада се топи с невероятна бързина. Този феномен се нарича „парадоксът на благополучието”: колкото повече се увеличава стандартът ни на живот, толкова повече се повишава и равнището на изискванията, а едновременно с това все повече се скъсява времето, през което се радваме на новия предмет. В безнадеждното желание да намерим щастието си в стоките, ние купуваме все повече и повече на все по-кратки интервали. Макар че мнозинството покупки вече обслужват не стремежа ни към наслада (след десетия нов GSM вече сме съвсем претръпнали), а желанието да не изоставаме статусно: когато куклата Барби на малкото Мимче си има каляска с четири коня, малкото Нинче естествено вече не е доволно от своята Барби, притежаваща единствено три смотани ръчни чанти.

Не е възможно да се обърне посоката на тази убийствена за щастието логика, която насърчава единствено ръста на потреблението, без самото потребление да се ограничи и да се насочи единствено към качествени продукти. Да жертваш потребление, защото си хедонист – в старата мисловна схема, където винаги сме били максималисти, това звучи като вътрешно противоречие. Простият възглед, че галопиращият максимализъм от доста време вече само ни вреди, може би се е наложил в гетото на тъй наречените постаматериалистични елити, държащи на ценностите, но засега си остава само спа-идеология на шепа привилегировани. Този прост възглед все още няма истинска експлозивна сила - нито в политиката, нито в образованието, нито в областта на семейството или на труда. Което не ни действа добре.

Да слезеш от въртележката

да намалиш ускорението, да поспреш – това засега са само магически заклинения в бебешко-розовите вестникарски притурки за спа-почивка, които се финансират от рекламите на клиники за рехабилитация или от санаториума за психически дерайлирали мениджъри. В останалата част от вестника обаче бодро продължават да ни убеждават, че се брои единствено растежът. „Нямаме алтернатива” – There is no alternative. Социолозите вече му измислиха и прякор на този Член първи от конституцията на нашата икономическа дейност и мисловен ред: TINA.

Да, всеки от нас има по някой познат, струпал нейде на зелено малка барачка, който гледа да работи по-малко и да кара повече велосипед. Шапка свалям пред моя приятел Хелмут, например, който всеки ден собственоръчно дои трите си крави, продава млякото на приятели и така изхранва децата си. Но всички тези симпатични 25-, 50- или 75-процентови бегълци от действителността не са нищо повече от частни експерименти.

Да забавяш тук по малко и там по малко, за да забавиш накрая тотално в сърдечната реанимация – това не е вариант. Както се знае, последното палто няма джобове. На смъртното си легло никой няма да съжалява, че не е прекарал още повече извънредни часове в офиса, че не си е набавил най-последния модел на някакво комуникационно съоръжение или футуристични маратонки. Накрая винаги става ясно, че всичко това изобщо не е било някаква репетиция за истински важното – това е било самото Представление! А ние, уви, през цялото време сме се занимавали само с декора, хвърляйки огромни пари и ужасно много време в тази дейност. Ако днес вече не насмогваме на темпото на растеж, причината не е у нас или в нашите нерви. Тоест не ние трябва да се променим, да се огънем, да се ремонтираме, да се пренавием или пък просто да слезем от лодката.

От промяна има нужда принципът на нарастването

Тъкмо той трябва да се очовечи. Капитализъм с човешко лице – това е много по-добре отколкото тези стотици милиони гъвкави агенти на нарастването, на които вечерно време им остават по трийсет пълноценни минути за тях самите, за децата или за болните родители, за изкуство или култура.

Трудова култура, която оставя свободни пространства и няма нужда от ритуално присъствие и показване, всекидневна култура, която залага на извънпазарните удоволствия и удря спирачка на потребителската комедия – такава е днешната ни визия.