Да гасиш пожар с бензин

През изминалата седмица в Германия се чуха доста критики срещу плановете на САЩ масивно да въоръжат приятелски страни в Близкия и Среден изток. Предлагаме ви гледната точка на Михаел Туман в седмичника Ди Цайт:

Американските правителства вече са изпробвали какви ли не рецепти, за да превърнат Близкия и Среден изток в регион на мир и приятелски чувства към САЩ. Вашингтон дава какви ли не наименования на тази идея: реализъм или идеализъм, изолационизъм или неоконсерватизъм. Всеки американски президент си има свои предпочитания и избира един или друг метод. Някои дори имат успех. Колкото до президента Джордж Уокър Буш, той се отличава от своите предшественици по това, че само за шест години изпробва всички стратегии, при това – без никакъв успех. Последната фаза, в която навлезе Буш, може да бъде наречена “неореализъм”. Външната министърка Кондълиза Райс оповести гигантска оръжейна програма, с която на благонадеждни партньори край Персийския залив ще бъде помогнато да изхарчат приходите си от петрол и газ за американска железария. А по-бедничките, в случая Ираел и Египет, ще получат нещо като социални помощи за въжръжаване в размер на съответно 30 и 13 милиарда долара. Такова бясно въоръжаване не е имало от годините на Студената война. Цел и смисъл на тази стратегическа търговска операция е Иран, който трябва да бъде обкръжен, блокиран, а най-добре изцяло изолиран с помощта на въоръжените до зъби американски съюзници. Джордж Уокър Буш нарича тези свои приятели “умерени арабски държави”, но под умереност има предвид не отношението на режимите към собствените им народи, а поведението им към САЩ. Тук вече трябва да се запитаме: а какво стана със страстното желание на Джордж Уокър Буш чрез бомбардировки да наложи демокрацията в целия регион, откъдето някога тръгнаха атентаторите на 11 септември 2001? Нищо не стана. След пораженията в Ирак и в Ливан грандиозните планове си дадоха почивка. А какво стана с идеализма, с който Буш смяташе да наложи демокрацията като все пак най-добрата от всички лоши системи? Той се оказа реторика. Вярно, президентът и до днес споменава демокрацията във всяка своя реч. На думи е последователен, но на дела – не. Откакто външната политика на Вашингтон престана да пропагандира демокрацията в Близкия и Среден Изток, много демократи в региона отново са зад решетките. Демократичният шок дойде от Палестина. След победата на ислямистите от Хамас в тамошните избори, Буш се видя принуден да се откаже от изолационизма си. Вместо досегашното въздържание, той започна да се намесва. Дава подкрепа за едно старо движение, Фатах, начело с един стар лидер – Махмуд Абас. Абас вече има оръжие и пари, но няма земя. То не му и трябва, защото неговата функция е главно да държи Хамас под похлупак. Така пак стигаме до Буш и до въпроса: дали сегашният му реализъм ще донесе повече успех от другите неуспешни експерименти? Едва ли. Защото Буш не може да преодолее едно принципно недоразумение: той продължава да дели на добри и лоши страните в Близкия и Среден Изток. Така един регион, който повече от всички други се нуждае от споразумение за разоръжаване, получава точно обратното. И едва ли ще бъде излекуван с помощта на новия реализъм на Джордж Уокър Буш, нямащ нищо общо с реалността. Само една страна е в състояние тури край на тази лудост – САЩ. И там вече се надигна гневна критика срещу новата оръжейна програма. Буш тепърва трябва да прокара плановете си през конгреса. А в пристъп на прагматизъм Конгресът просто може да го спре.

Коментар в Ди Цайт.