Бум на хърватската литература на изложението в Лайпциг

В средата на 90-те години се появява ново поколение автори, които пишат за основанията за разпадането на Югославия. Гласовете им са нови. Литература, която би била немислима без войната. Ненад Попович е един от най-големите познавачи на хърватската съвременна литература. В книгата си "Няма Господ в Суседград" той събира текстове от автори, отдавна прочути в родината им, но напълно неизвестни в Германия. Мирко Шваниц посети младия хърватски автор.

Всъщност намерението му никога не е било да стане издател. Но социалните промени през 90-те години и войната постепенно го превърнали в

един от най-известните хърватски издатели

в света, преди това той е бил просто собственик на малка графична фирма.

"Окупацията, унищожението, гладът. Баня Лука, Сараево разбира се, Мостар. Разрушенията. А после внезапно се появиха онези босненски автори, които някак си бяха успели да избягат. И както често се случва при писателите, те станаха известни само с една чернова. Това беше като щастие в нещастието.

Според мен голямата човешка криза научи хората да четат повече."

Тази криза е родила едно цяло поколение хърватски автори, които Ненад Попович се опитва да популяризира със сборника "Няма господ в Суседград", при това именно сред германската публика. Централната тема на това постюгославско поколение автори е собствената житейска действителност, собственото усещане за живота.

"Когато избухна войната, тъкмо бях влязъл в гимназията. Когато войната приключи и хората се върнаха към нормалния живот, вече бях на 25 години. Затова моето поколение е загубено поколение. Едно поколение, чиито най-добри години пропаднаха в дупката на войната и следвоенното време. Може би затова ни се иска завинаги да си останем тийнейджъри."

Филигранните разкази от книгата "Сняг през август" на авторката Оля Савичевич търсят смисъла на живота.

Както много други автори от нейното поколение и тя изкарва прехраната си не с литература, а с журналистика.

Младите хърватски писатели се чувстват като у дома си в новия медиен свят и използват неговите възможности като истински виртуози, като в случая на Далибор Симпрага. Той е блогър, който се изявява под псевдоним Андрей Пупин, едно кибер същество, което бързо придобило свой собствен живот, макар и само виртуален.

"Андрей Пупин беше име, което използвах в няколко от моите истории. Тези разкази бяха написани на загребски сленг и разглеждаха проблемите на моето поколение през 90-те години. Но под псевдонима Пупин направих и някои от най-сериозните си интервюта."

"Историите на кафе" на Андрей Пупин е култова книга. С тях Симпрага

утвърждава понятието загребски сленг

не само в литературния език в Хърватия. Той постига степен на идентичност, която те кара да вярваш, че Андрей Пупин наистина съществува. Може би именно това отличава младите автори на Хърватия - те са част от живота, такъв какъвто е, и говорят за него от перспективата на реалността. Често романите им приличат на мозайка, която читателят тепърва трябва да подреди. В един от разказите си Оля Савичевич например се позовава на българския автор Георги Господинов, който разглежда живота като око на мухата. Окото на една муха е образувано от стотици фасети, то възприема света под формата на хиляди цветни точки, но никога в неговата цялост. Младите хърватски автори, казва Савичевич, също споделят този принцип.

"Младите автори, които пишат романи при нас, имат фрагментарен подход и много от тези романи са завладяни изцяло от чувството за поражение. Моето поколение, а и поколението на по-младите автори, няма намерение да се занимава с класика. Ние описваме нещата от живота, такива каквито са."