1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Eвропейските перспективи на Сърбия - две години след убийството на Джинджич

На 12-ти март 2003-та Белград стана свидетел на поредната балканска трагедия. Пред сградата на правителството на улица “Неманин” бе убит тогавашния сръбски премиер Зоран Джинджич. Някога доктор Джинджич сполучливо бе нарекъл една от книгите си “Сърбия – ни на изток, ни на запад”. Накъде върви страната днес, две години по-късно? Коментар от Емил Попов

Зоран Джинджич

Зоран Джинджич

Убийството на Зоран Джинджич бе акт с особена символика. Възпитаник на университета в германския град Констанц, ученик на немския философ и социолог Юрген Хабермас, доктор Джинджич бе новото лице на Сърбия, обърнато на Запад. Това че именно той стана жертва на атентат бе доказателство, че в страната все още бродят демоните на миналото. Това минало хвърля своята сянка и върху отношенията с Европейския съюз. На опашката за Брюксел Белград е все още твърде назад. Докато балканските съседки на Сърбия – България и Румъния са на прага на Европейския съюз, а Хърватска на 17-ти март започва преговори за присъединяване, страната дори още не е асоциирана. Защо се стигна до това забавяне?

По време на управлението на Слободан Милошевич се сбъдна предсказанието на югославския дисидент Милован Джилас, че последното убежище на стария режим ще бъде национализма. В плен на националистически илюзии, Сърбия затъна в междуетнически конфликти и загуби така ценно време. Най-накрая чашата на търпението преля и масовите протести от есента на 2000-та година пометоха режима на Милошевич. С мирната революция започна и нормализирането на отношенията между Европейския съюз и Югославската федерация, която тогава все още съществуваше, макар и в умален вид, обхващайки републиките Сърбия и Черна гора.

На 4-ти февруари 2003-та името Югославия окончателно изчезна от политическата карта на Балканите. След горчивия опит от 90-те години Европейският съюз в лицето на Хавиер Солана искаше на всяка цена да предотврати разпадането на този последен остатък от Титовото наследство. Така под натиска на Брюксел бе създаден нов “държавен съюз” между Сърбия и Черна гора, закрепен с Конституционна харта.

Запазването на формированието “Сърбия и Черна гора”, наричано с ирония “Солания” бе условието на Брюксел за диалога с Европейския съюз. Но двете републики, подобно на двуглавия орел, стилизиран на герба на новия държавен съюз, гледат в две различни посоки. Черна гора в лицето на Мило Джуканович прави всичко възможно, за да се дистанцира от Сърбия, надявайки се сама да стигне по-бързо до Евросъюза. Тази малка република, която наброява едва 650 хиляди жители или половината от населението на Белград, изхвърли дори динара като парична единица. На негово място черногорци използват еврото, демонстрирайки така своите проевропейски амбиции. Джуканович с нетърпение очаква предвидния за началото на следващата година референдум, за да откъсне Черна гора окончателно от Сърбия. Белград не гледа с добро око на тези немерения, защото разпадането на съюза с Подгорица ще има за Сърбия неблагоприятни геостратегически последствия. Страната безвъзвратно ще загуби своя излаз на почти 300-километровия адриатически бряг.

Единствената възможност, Брюксел да предотврати разпадането на съюза между Сърбия и Черна гора, е реалната преспектива за скорошно членство в Общността. В момента нито Сърбия, нито Черна гора са готови за това. Другият вариант включва като първа стъпка окончателното им разделяне и едва на по-късен етап интегрирането им към Европейския съюз. Ако се приложи модела на бивша Чехословакия, бракът на Сърбия с Европейския съюз минава през развода с Черна гора. Има и един трети вариант, който покойният Джинджич с горчивина бе предвидил: Ако Европейският съюз не отговори с любов на Сърбия, Сърбия ще потърси любовта си другаде.