Когато настане масово объркване, остава една крачка до отчаянието. А отчаяните демокрации са най-добрата почва за демагози и шарлатани. В тях те се представят за разрешение на съществуващи и най-вече несъществуващи проблеми. Всъщност в повечето случаи основните проблеми са самите те.
Кое прави сегашната ситуация така сложна
В България в момента ситуацията е сложна и объркваща заради преплитането на три елемента в политиката. Първо, след пет кръга парламентарни избори се обособи една традиционна европейска формация от либерално-демократичен тип – тази на ПП-ДБ. Доверието в нея на пика достигна около 30%, а сега се колебае под 20%. Макар и втора на последните избори, тази формация излъчи министър-председателя Денков и голяма част от министрите в ротационното правителство. Това беше така, защото ГЕРБ и ДПС не можеха и не могат да сформират самостоятелно правителство не поради липса на гласове, а поради липса на легитимност – заради корупционния си багаж.
Втората група партии са точно ГЕРБ и ДПС. Те се стремят основно към реабилитация на своите лидери, които са или напълно, или частично в списъка „Магнитски“ (и проблемът не е в този списък, а в цялостното им творчество за постигане на непрестижната номинация). Тези партии също идеологически са проевропейски в геополитически план, но идеологията и при двете към момента е вторична и може да бъде сменена, ако не е в угода на лидерството. Например, и ГЕРБ, и ДПС лесно се съюзяват с „патриотични“ формации и дори в настоящия парламент се ползват от гласовете на „Възраждане“ по неясни или по-скоро нелицеприятни причини. Тези две партии подкрепят ротационното управление, но най-вече с оглед на това, че то е шанс за тях да са във властта и нарушава ембаргото, на което бяха подложени от всички останали политически партии през последните три години. Нещо повече, ГЕРБ и ДПС целят унищожаването на ПП-ДБ, защото те и техният електорат са основният политически играч, за който корупционният багаж на ГЕРБ-ДПС е проблем. ГЕРБ-ДПС в момента се ползват с около 35% обществена подкрепа.
На трето място е шарената група на национал-популистите, водена от „Възраждане“ и „БСП“ и подкрепяна от по-центристкия популизъм на ИТН. Тази група разчита на идеологическата подкрепа на президента Румен Радев, макар че между него и Корнелия Нинова е натрупано огромно статично електричество, което често избухва в искри и восточни сияния. „Възраждане“ и БСП са проруски формации по целия конспект: помощ за Украйна, газ, атом, Альоши и т.н. „Възраждане“ са открити евразийци и евроскептици, а БСП са по-скоро прикрити евроскептици, за които членството на България в “Шенген“ или еврозоната трябва да бъде постоянно отлагано. ИТН уж не са евроскептична партия, но в момента те действат заедно с президента Радев и са движени от неговия дневен ред. А този дневен ред е геополитически амбивалентен и се колебае между срамежлив Орбанизъм, пиетет към руския газ (дори да идва от „Боташ“) и директно обслужване на руски интереси на Балканите чрез блокиране на еврочленството на Северна Македония. Национал-популисткото пространство е отворено за нови формации под патронажа на президента Радев и като цяло има около 20%-25% обществена подкрепа. За този блок ротационното управление е шанс да се дефинира като опозиция на властта и да се стреми да обере протестния вот срещу нея на следващи избори.
Различните стратегии
При такова разположение на силите, каква стратегия трябва да избере един гражданин, който иска България да е некорумпирана страна с европейски начин на живот, членка на еврозоната, интегрирана трайно в устойчив ЕС и силно НАТО, които да са гаранция срещу имперските амбиции на агресивни съседи? Наличните опции са следните:
1) Експресивизъм: Да иска излизане на ПП-ДБ от „сглобката“ поради факта, че ГЕРБ и ДПС не са преминали и не смятат да преминават през някакъв антикорупционен катарзис. Напротив, г-н Пеевски е на първа линия, а г-н Борисов дори взе да се представя за „борец срещу ДС в София“. Арогантното налагане на фигури, носители на корупционен багаж, не може да се приеме и затова нови избори са по-добрият вариант, дори те да възпроизведат разположението на силите или да го направят по-лошо;
2) Протест чрез самонараняване: Да приеме, че оставането в сглобката е все пак по-добрият вариант и за страната, и за ПП-ДБ, защото по този начин във властта има силен либерално-демократичен елемент и гарант срещу традиционните корупционни модели на ГЕРБ-ДПС. Но същевременно да критикува интензивно ПП-ДБ за компромисите, които ротационното управление налага;
3) Мобилизация срещу опонентите: Да приеме, че оставането в сглобката е по-добрият от наличните варианти и да фокусира усилията и критиките си върху ГЕРБ-ДПС, които се правят на умрели лисици и ни лук яли, ни лук мирисали. Мобилизацията срещу опонентите в момента може да е многопосочна: срещу опитите на ГЕРБ да саботират Общинския съвет в София като отмъщение за загубата на местните избори; срещу опитите на Пеевски и Борисов да „отстрелват“ министри и политики на ПП-ДБ; срещу продължаващата доминация на ДПС и Пеевски в съдебната власт, която се задейства по негова команда; срещу непрекъснатите протести на лобистки групи срещу правителството „Денков“, подтиквани от патроните им от ГЕРБ и ДПС (зърнари и др.); срещу опитите да се ограничат пътуванията на Денков и министрите в чужбина по неясни причини и т.н. и т.н.;
4) Присъединяване към опонентите: Да приеме сглобката като гаранция срещу национал-популизма на „Възраждане“ и геополитическата амбивалентност на президента Радев и да се примири с „изпирането“ на Пеевски и Борисов, като „забрави“ корупционното им наследство.
Какво означават отделните опции
Първият вариант е експресия, изразяване на ценности в най-чист вид, без оглед на последиците от това действие. Макс Вебер дели политиците на две основни категории: на убеждението и на отговорността. Експресивистите целят да изразят убежденията си и не се вълнуват от последиците за страната. В очите на последователите си те ще останат „чисти“, дори и действията им да са контрапродуктивни с оглед на ситуацията.
Политическият мазохизъм (опция 2) също има своите привърженици. Идеята тук е да се изрази протест чрез самонараняване. Мазохистът е особена комбинация на политик на убеждението (протестира в името на ценности) и политик на отговорността (запазва сглобката, за да не е контрапродуктивен), но проблемът му е, че в средносрочен план сам се обезсилва и отваря място за своите опоненти.
Прагматичната опция 3 изглежда най-рационална от гледна точка на искащия да живее по европейски гражданин. Вместо да се тюхка, отчайва или самонаранява, той се мобилизира срещу опонентите си, без да се притеснява, че все пак трябва да прави някакви компромиси спрямо тях, за да постигне целите си. Тази прагматична опция жертва обаче „чистотата“ на политика на убеждението му и е уязвима спрямо критики на разнообразни пророци, стълпници и морални отшелници, с които е изпълнен Фейсбук.
Опция 4 е двоен компромис и е всъщност примирение със загуба: ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях. Тя допуска, че в България нещата просто не могат да се случват без малко или повече корупция и се стреми да извлича ситуационни ползи от неизбежното сътрудничество с компрометирани партньори във властта.
Основният избор е само един
Всъщност пред хората, които искат европейска България има един основен избор и той е между рационалната мобилизация за постигане на целите и емоционалната вентилацията на убеждения, чувства и фрустрации. Второто има предимството да е психологически разтоварващо и затова мнозина го предпочитат. Първото изисква търпение и морална устойчивост в продължителен период от време, което е много натоварващо. Но пък е далеч по-продуктивно.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.