1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

62-то издание на кинофестивала във Венеция

В края на миналата седмица приключи 62-ия кинофестивал във Венеция. Кои са тазгодишните победители, какво предложи последното издание на фестивала, как го отрази печатът? Обобщава Бисерка Рачева.

Плакат за 62-то издание на кинофестивала във Венеция

Плакат за 62-то издание на кинофестивала във Венеция

“Голяма американска любовна история, уникална и универсална”, така Анг Лий окачестви филма си “Планината Броукбек”, за който му беше присъден Златния лъв. “Радвам се, каза той, че филмът се наложи и беше посрешнат така радушно.” “Планината Броукбек” с Джейк Гиленхал и Хийт Леджър в ролите на двойка коубои хомосексуалисти действително беше сред фаворитите в като цяло силната конкурсна програма на тазгодишния фестивал. До последния момент се говореше, че изборът на журито под председателството на Данте Ферети е просто непредвидим. Поне някои от прогнозите се оказаха обаче сравнително точни: макар и да не получи Златния лъв, както се очакваше, другият фаворит, “Лека нощ и късмет” на Джордж Клуни, критична творба, разследваща корупцията сред управляващите в ерата на Макарти, все пак отнесе две награди – за най-добър сценарий и за най-добър актьор за изпълнението на Дейвид Стратеърн. Впрочем, според италианската кинокритика с “Лека нощ и късмет” Джорд Клуни е пожънал най-големия триумф, оказал се е “морален победител на фестивала”, както писа вестник “Ла република, и то не единствено поради великолепното изпълнение на Дейвид Стратеърн в ролята на сърцат и честен журналист. “Посвещавам, споделя Клуни, този филм на всички журналисти, които днес рискуват живота си не само в Афганистан, Ирак и Ню Орлеан”.

А иначе наградите ясно показаха раздвоението между, от една страна, защитниците на ангажираното американско кино, представено от Анг Лий и Джордж Клуни и привържениците, от друга страна, на неизменните аутсайдери, които не правят отстъпки пред зрителските очаквания; такива, каквито са Филип Гарел и Абел Ферара – първия беше отличен със Сребърен лъв за филма “Системни любовници”, а втория със специалната награда на журито за филма “Мери” с участието на Жюлиет Бинош. Известна утеха за италианците и италианския печат, който преди и по време на фестивала шумно изрази очакванията си за нов Златен лъв за родното кино, беше наградата за най-добра актриса; отнесе я Джована Мецоджорно за ролята й в семейната драма на Кристина Коменчини “Звяр в сърцето”. Като най-добър оператор беше награден Уилям Любчански, а френската актриса Изабел Юпер отнесе Специален лъв за особен принос в киноизкуството. “Венеция ми носи късмет”, заяви кинозвездата при присъждането на наградите.

Разочаровани останаха очакванията на участници в конкурсната програма като фаворизирания Патрис Шеро; с наградите се разминаха корейският филм “Състрадание за лейди Венжеанс” и чаканата с огромен интерес екранизация “Вечният градинар” на бразилския режисьор Фернандо Мейрелес по романа на Джон Льокаре. Впрочем, в тазгодишното издание на фестивала извън конкурсната програма участваха почти толкова много филми, колкото и в конкурса. В интерес на истината, без някои от тях фестивалното реноме едва ли щеше особено да пострада. Липсваха обаче изненадващи открития – филмите, за които и след закриването още дълго ще се говори и спори. Подборът на миналогодишния фестивал беше значително по-престижен, докато пък тази година, за разлика от преди, в никакъв случай не се беше разминал с ангажираното политическо кино. Хаосът и фаловете от миналогодишния Златен лъв ги нямаше, за щастие, а и кинозрителите бяха по-многобройни и дори имаха шанс да си набавят билети за големите гала-прожекции. Нямаше го обаче голямото, проблемно кино, киното, което преобръща представите за себе си и налага нови тенденции; годината като че ли не беше особено добра за него, включително що се отнася до съпътстващите програми и независимо от участието на Вернер Херцог или пък на Филип Грьонинг с “Голямата тишина” и на Лив Шрайберс с “Всичко е осветено”. Впрочем, венецианският фестивал очевидно изпитва остра нужда и от нещо твърде прагматично – от нова сграда и достатъчно пространство, включително за нуждите на съпътстващия кинопазар.