2008-ма - година на кризи

Във всеки конфликт, независимо дали става дума за война, революция или гражданска война, непосредствено преди крайната фаза настъпва криза по отношение на решението. Която на свой ред се предхожда от известен спад в интензивността на сблъсъците или на агресията.

Така стана през 1952-ра година по време на френската война в Индокитай - положението изглеждаше стабилизирано, преди френското военно ръководство отново да бе принудено към дефанзива, след което се стигна до поражението през 1954-та година. По подобен начин се стекоха обстоятелствата и в Алжир през 1959-та - когато на базата на плана на де Гол за стабилизация и икономическо развитие вече се разчиташе на политически успех, след което през 1960-та започна сривът и откъсването на Алжир от френското господство. Към същата логика спадат и развитието на обстоятелствата с американците във Виетнам, или с руснаците - в Афганистан.

При всички споменати кризи се е стигало до моменти на успокоение и откриване на положителни перспективи, които, обаче, по правило се оказват само преходни. Именно така изглежда картината в края на 2007-ма година в Ирак, и изгледите за Афганистан са сходни. Дали в някоя от двете държави ще настъпи трайна промяна - като плюс за международните стабилизационни сили и зависимите от тях местни правителства, ще стане ясно през следващата година.

Преди една година, в очакване на "пролетната офанзива" и от двете страни, респективно - на промяна в съотношението на силите, като за решаващ срок се определяше 2008-ма. Но дали толкова очакваната "стратегическа промяна", с изтъкването на преден план на "гражданските акции" ще се окаже изобщо възможна, остава неясно и в началото на седмата година на войната. Ситуацията остава необозрима и неовладяна както в политически, така и във военен план. Броят на нападенията нарасна осезаемо през 2007-ма, талибанските групировки са завзели значителни части от страната. От друга страна - намирали се до момента под контрола на талибаните райони в южната част на Афганистан са вече в ръцете на съюзническите войски. Така или иначе обявената от бунтовниците "пролетна офанзива" не доведе до успех. Но пък и успехът на контраофанзивата на съюзниците остава ограничен, най-вече поради недостига на оперативни резерви и ограничените възможности за придвижване на войските. Вероятност от нарастване на напрежението има както на юг и на изток, по границата с Пакистан, така и в относително по-спокойните северни и западни области. Което не означава нищо друго освен загуба на инициативата от страна на правителството и неговата международна подкрепа. Намаляването на броя на чуждестранния контингент би означавало, че контролът върху ситуацията не би бил възможен.

В Ирак се забелязва подобрение в положението от лятото насам - най-вече благодарение на 30-те хиляди американски войници, концентрирани в Багдад. Освен това, в резултат на сключеното срещу Ал Кайда съдружие с някои от сунитските племена броят на терористичните актове намаля. Но противоречията между сунити и шиити остават, разделението между двете народностни групи е по-силно откогато и да било. Което не е точно гражданска война, а по-скоро - пасивна конфронтация. През 2008-ма година предстои да се види дали положението ще се успокои покрай увеличаването на добива на петрол, респективно - на приходите от горивата, оттам нататък - очакваното развитието на икономиката и съответното удовлетворение на населението.

Както в Ирак, така и в Афганистан сегашното положение би било достатъчно за постигането на повърхностна стабилност. Но ако това не е преходът в кризата, водещ след това до провал, политическите сили в двете страни, които искат да избегнат връщането към анархия или диктатура, трябва да се наложат.