1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

15 години след 10 ноември

Активистите от десния политически спектър, ръководителите на опозиционни партии и вчерашните дисиденти продължават да спорят «ЧИЯ Е ТАЗИ ДАТА». Еми Барух коментира тази тема.

default

Живяхме толкова много, че успяхме да видим как бъдещето се превърна в история… С тази фраза могат да бъдат обобщени всички очаквания и разочарования случили се през изтеклата седмица; седмицата, в която на различни места в столицата и в страната, различни групи по различен начин отбелязаха 15-та годишнина от Десети ноември.

Ако се опитаме да проследим разделителната линия, която криволичи между групата на първия демократично избран президент д-р Желю Желев, лидерът на Демократи за силна България Иван Костов и разнородната компания около Надежда Михайлова, в чиито редици има толкова много несъвместимости, колкото и амбиции, ще се сблъскаме с актуализираната версия на всичко онова, което от край време пречи на България да играе като отбор в олимпиадата на историята.

Ще срещнем духа на отрицанието и неспособност за солидарен прочит на допуснатите грешки.

Ще срещнем дефицит на механизми за обективен самоанализ и липса на предчувствие за общо бъдеще.

Ще срещнем провинциални пози в подножието на властта; патетика и сгрешена перспектива…

Ще срещнем недостиг на ръст или на самочувствие, които да водят към идеята за това, че всеки ден във всяка епоха може да бъде превърнат в елемент от величието на една страна.

Спорът за миналото е може би едно от най-нелепите упражнения на настоящето. Не само защото в случая става дума за нищожно кратък период от време между събитието и неговата интерпретация, не само защото почти всички участници, свидетели и потърпевши са все още живи, но и защото този спор, в контекста на европейската перспектива на България, стои доста маргинално и непреводимо.

През цялата тази седмица някак съвсем носталгично звучаха песните, които слушахме и пеехме през есента на нашето недоволство. Това бяха мелодии, които преди 15 години ни накараха да почувстваме уюта от споделеното площадно пространство. Именно тази спонтанност беше израз на предчувствие за общност: предчувствие което не се оправда и общност, която не се случи.

Днес, хората, които тогава пееха «Развод ми дай» скептично следят развода в редиците на онези, които етикетират себе си като изразители на дясната идея. С тази разлика обаче, че днес нито един от лидерите на десните партии не би бил в състояние да изкара същите тези хора на площада.

Може би именно това е краят на прехода. Което е добрата новина 15 години след падането на Берлинската стена.

Защото ако вчера илюзиите бяха идентификационен маркер за осем милиона българи; днес тази роля играят далеч по-прозаични и конкретни неща – като социалните конвенции и социалните мрежи. Вместо да се занимават именно с това десните лидери – употребявам това понятие само заради неговата краткост – по точно би било ако кажа: така наречените десни лидери, се занимават със собственото си оцеляване.

Разпада на дясното пространство е процес, който все още не е завършил. По парадоксален начин той е показателен и за различните очаквания на електората по отношение на случващото се в страната месеци преди присъединяването на България към Европейския съюз. Европейският съюз е предверие към ново самочувствие, то утвърждава идеята за хармония, която е в пълен дисонанс с наследствената обремененост на спорещите за това чия е датата Десети ноември. На този въпрос утрешните граждани на евросъюза биха отговорили така – Десети ноември е просто дата от календара…