1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Чужденците в Турция нямат гарантирани права

Съумява ли Турция да интегрира чужденците в своето общество и с какви права се ползват те? Предлагаме ви анализ на Гюнтер Зойферт, публикуван във “Франкфуртер Рундшау”.

Чужденки нямат право да работят в частните турски детски градини, макар разпоредвата да противоречи на официалното законодателство

Чужденки нямат право да работят в частните турски детски градини, макар разпоредвата да противоречи на официалното законодателство

Една от любимите думи на германските политици – хубавата дума “интеграция” просто не съществува в турски език. Заедно с думата, в Турция липсват и представи за това, какво би могло да представлява интеграцията на чужденците в обществото. При това Турция отдавна вече не е само страна, която изпраща в Европа “гастарбайтери” - и тази дума е ново доказателство, че езикът отразява духа на едно общество. Турция отдавна вече е цел и убежище за множество мигранти и бежанци от Северна Африка, Кавказ, Близкия Изток и Югоизточна Европа, от бившия Съветски Съюз и дори от Германия. В самата Турция обаче на имиграцията до днес се гледа само като на нелегално започване на работа. Ситуацията на чужденците в Турция почти не е тема на обществени дебати. Защото даже онези чужденци, които легално влизат в страната и имат легалноправо на престой , никога не получават гарантирани права. Само онези, които приемат турското гражданство и станат турци, могат да получат сигурен престой и право на свободен достъп до местния пазар на труда. До 2003 година, чужденците все още нямаха право да работят дори като музиканти, фотографи и обущари. С новия закон, регламентиращ разрешенията за работа, съществено беше скъсен списъка на професиите, които са забранени за чуждестранни граждани. Въпреки това и до днес, лекари, инженери, адвокати и морски капитани задължително трябва да имат турско гражданство.

Понякога местната администрация затруднява достъпа и на легално живеещи в страната чужденци до пазара на труда и то в сфери, в които им е разрешено да се трудят. Една разпоребда от 2000-та година забранява например ангажимента на чужденки в системата на частните детски градини. Тази забрана противоречи на решение на Европейския Съвет за асоцииране от 1980 година, което защитава правата на турски работници в Европа и на европейски работници в Турция. И тъй като турската разпоредба няма законодателно оправдание, висшият административен съд на страната я обяви за недействителна. Министреството обаче продължава да я прилага, и чужденци, които непременно искат да работят в тази сфера, са принудени да търсят правата си пред съда.

Според Ахмет Ичдуйгу – ръководител на Центъра за миграционни студии към Истанбулския Университет Коч, политиката на Турция спрямо чужденците може да се обясни само от гледна точка на историята на страната. През 20-те и 30те години на миналия век младата република е твърдо решена да изгради единна, турско-мюсюлманска нация. Групите, осъзнавани като “чуждо тяло” – а това са предимно православните християни – са последователно изтласквани от страната с помощта на повече или по-малко ясно изразен натиск. След това, чрез междудържавни договори с въпросните държави, тези християни са заменени с мюсюлмани от Гърция и Югославия, България и Румъния. По този начин броят на не-мюсюлманите, който през 1914 година е бил близо 19%, през 1927 година – пада на 2,5%, а в началото на 90-те години –стига минималното ниво от 0,2%.

Подобна насоченост на турската миграционна политика по онова време отговаря на духа на съвременноста. Гърция, която е инициаторка на обмена на население, преследва по това време точно същите цели. Насочването на имиграционната политика към хора със сходен език и култура е познат и на ФРГ, както показва практиката на приемането на така наречените “етнически немци” от бившия Съветски Съюз. Разликата е само в това, че в днешна Турция и до момента това си остава единствената линия, по която страната дава възможности за имиграция.