1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Хасково е малко, България - също

България е малка, всеки е нечий съученик: често сме чували това цинично обяснение, чухме го и сега покрай историята с шуробаджанащината в Хасково. История, която е много показателна за целия политически модел в България.

Делян Добрев

Делян Добрев

Коментар от Ясен Бояджиев:

В началото на тази история - един исторически паралел, натрапен ни от основния участник в нея. Докъм края на 1980-те години по настояване на Съветския съюз на западните спортисти-професионалисти бе забранено да участват на Олимпийски игри. Поради което американският баскетбол например се представяше от играчи в колежанските отбори. Участниците от страните в съветския блок пък се представяха като „чисти аматьори“ (студенти, военнослужещи, милиционери, миньори, металурзи и прочие трудещи се), макар всъщност да бяха държавно спонсорирани професионалисти, изцяло посветени на спорта. Което си беше най-обикновена, идеологически аргументирана измама за елиминиране на конкуренцията и за трупане на олимпийски медали в прослава на „социалистическата родина“.

В края на 1980-те обаче, покрай другите промени в света, тази лъжа отпадна и правилата се промениха. Така на игрите в Барселона през 1992 година за първи път участваха спортистите от Националната баскетболна асоциация (NBA) на САЩ. И, естествено, отборът, включващ легенди като Майкъл Джордан, Скоти Пипън, Меджик Джонсън, Джон Стоктън, Карл Мълоун, Лари Бърд, Патрик Юинг, Чарлз Баркли и други, стана олимпийски шампион, побеждавайки всичките си съперници със средно 40 точки разлика. Повече от година преди началото на игрите, през февруари 1991-ва, списание "Спортс Илюстрейтед" нарече въпросния отбор „дрийм тийм“ ("Dream Team"). Така за първи път се появи този израз, използван впоследствие хиляди пъти за какво ли не.

Хасковският "дрийм тийм"

Напоследък и в Хасково. Местният „дрийм тийм“, оказва се, бил съставен от братовчеди, зетьове, кумове, съученици, близки приятели и някогашни бизнес-съдружници на най-видния хасковски депутат от управляващата партия, неин областен координатор и някогашен министър. Всички те са били инсталирани на ключови постове в хасковската община. Което било съвсем естествено и даже неизбежно. Понеже, както каза самият депутат, Хасково е „малък град и всички се познават“. Освен това: "Тези хора са изключителни професионалисти с безспорни качества, истински дрийм тийм. Те пожертваха 3-4 пъти по-високи заплати и отидоха да работят в общината, само за да можем да изпълним предизборните си обещания".

Ефектът на трогателната саможертва бе подсилен от, забележете, председателя на общинската комисия за борба срещу конфликти на интереси, според когото тези хора ще бъдат дискриминирани, ако им се попречи да работят в общината само защото „са в по-близки или приятелски отношения с даден политик". На всичко отгоре в цялата работа нямало нищо незаконно. Което е съмнително, но не и изненадващо - в България законите се прилагат според хората. Затова и всички безобразия обикновено са напълно законни. А и да не са, няма кой да го докаже.

Въобще, както виждате, обясненията и оправданията са напълно стандартни за българската действителност. Самата история е крайно банална, а навлизането в калните ѝ битови подробности е отегчително и омерзително. Затова, без да се впускаме в тях (всеки може да ги прочете), да се ограничим с общото впечатление. Почти всички партийни разказвачи на историята, както от управляващата партия, така и от т.нар. опозиция на местно и на централно ниво, старателно „се правят на ударени“ и със зле заучени фрази се опитват да я представят като някаква политическа драма, борба, криза. Управляващите „снели политическото си доверие“ от издигнатия от тях кмет и той вече „не се ползвал с подкрепата на партията на местно ниво“, понеже се бил „отклонил от предизборните обещания“, не се бил справил с важни „политики“ като бездомните кучета, урана във водата и зимното снегопочистване, бил „бавен и нерешителен“, липсвали „инициативи, проекти и инвестиции". Но е възможен и такъв прочит: поради някаква причина (защото му е писнало, уплашил се е или е бил „вербуван“ от конкуренцията) кметът може просто да е спрял да „играе по свирката“, което обърква цялата схема.

"Но суджукът е малко. Но суджукът не стига, деца"

Зад цялата тази уж политическа история се крие всъщност най-обикновен сблъсък на икономически интереси. Всичко е съсредоточено около „усвояването“ на публичните и европейските средства по обществените поръчки на общината. В това „усвояване“ винаги и навсякъде като скачени съдове участват всички основни местни партийно-икономически лобита. А сегашната „политическа“ драма е просто отражение на моментната динамика в разпределянето на съответните порции. Тези дни участник в интернет-форум остроумно описа ситуацията чрез асоциация с друг местен скандал и перифраза на класическо стихотворение: „Но суджукът е малко. Но суджукът не стига, деца".

Ясен Бояджиев

Ясен Бояджиев

Както забелязвате, стремя се да не цитирам конкретни имена. Не защото имената нямат значение, а защото става дума за масово разпространена практика. Хасково е само един (макар и ярък) пример за местния български политически модел. Който, разбира се, е отражение на модела на централно равнище. Първо, защото не би могъл да съществува без нареждане „от горе“ - нещо като феодално разпределение на поземлени участъци (със съответното население) за стопанисване и управление. И второ, защото подобно усвояване на публични средства чрез шуробаджанашки назначения, търгове, конкурси, обществени поръчки е широко наблюдавано и в централната администрация. Спомнете си например как преди известно време бяха закупени суперлуксозни джипове за горските стопанства чрез търг, чиито условия водеха безпогрешно не само към един-единствен модел автомобили, но и към един-единствен участник, който за късмет се оказа съученик на съответния министър. Тогава обяснението бе като при Хасково - България е малка, все някой е нечий съученик.

На централно ниво обаче българският политически модел се развива, усъвършенства и далеч надхвърля традиционната шуробаджанащина. Вече не е нужно лицата, инсталирани на ключови позиции, да бъдат нечии роднини. А под маската на политическа дейност те и завладените от тях държавни институции изпълняват доста по-широк спектър поръчки и задачи с търговско-икономическа цел.

И пак за NBA

Накрая да се върнем на темата за „дрийм тийм“. Излъченият от NBA "Dream Team" и до днес е смятан за най-силния отбор в историята на всички отборни спортове. Защото събира най-добрите от най-добрите. В „дрийм тийм“-овете на българската политика (не само в хасковския) е в сила обратният принцип - на строго отрицателния подбор в интелектуален, културен и най-вече в морален план. На политическата сцена те изглеждат като неподготвени аматьори, подочули оттук-оттам по нещо. Но повече не им и трябва. Защото също както някогашните соцспортисти се представяха за студенти, военнослужещи, милиционери, миньори, металурзи и прочие трудещи се, и те само се представят за политици. А всъщност са бизнесмени. Макар че и това е донякъде имитация. Защото какъв бизнесмен си, ако усвояваш публични средства „на готово“ и под крилото на държавата, след като с измама си елиминирал конкуренцията. Също като при някогашните олимпийски медали.