1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Филмът на Вим Вендерс "Palermo Shooting" на германски екран

На фестивала в Кан тази година Вим Вендерс не успя да спечели публиката с последния си филм "Снимки в Палермо". Германската премиера на филма се състоя тези дни - по-добри ли са шансовете му сред германските зрители?

default

Сцена от "Снимки в Палермо"

Мъжът с фотоапарат и слушалки в ушите безцелно се скита по улиците на Палермо. Мистериозен странник го следва, скрит в тъмна качулка, дебне стъпките му и сякаш сигурен в неумолимата си власт, не бърза да отнеме живота му - преследвачът подхваща разговор с преследвания. Фотографът и смъртта си дават странна среща в новия филм на Вим Вендерс. Palermo Shooting, “Снимки в Палермо” беше представен в конкурсната програма на тазгодишния Кански фестивал – в 130-минутна версия, която явно разочарова публиката на Лазурния бряг. Дали по-радушен ще е приемът в страната на Вим Вендерс? Съкратен с 20 минути екранно време, филмът излезе тези дни на германски екран.

61 Filmfestspiele Cannes The Palermo Shooting

Вим Вендерс на представянето на филма му в Кан

Очакванията на германските зрители

са по-различни от тези на канската публика. В родината си Вим Вендерс е култова фигура, с неговото име се свързват големият пробив на германското кино и престижът му в света. След първата “Златна палма” през 1984 г. и холивудската одисея, започнала с феноменалния успех на “Париж, щата Тексас”, за пръв път от 15 години насам Вендерс отново снима в Германия. Голяма част от снимките на Palermo Shooting са направени при това в родния му град Дюселдорф и главната роля изпълнява старият му приятел Кампино /псевд. на Андреас Фреге/, популярният музикант от пънк-групата “Ди Тотен Хозен”. В рекламните коментари филмът беше представен като “много лична изповед” и “връщане към корените”, а главният му герой – като един вид Alter Ego на режисьора. Автокоментарът на Вим Вендерс:

Много неща се случиха във фотографията през последните 10-20 години. Аз самият съм фотограф и забелязвам това развитие. Мисля, че фотографите са хора, които поради самата си професия първи се сблъскват с онова, което през последните години постепенно навлиза в живота на всички ни, а именно с дигитализацията на света и промените, които тя носи, с това, че коренно променя делничния ни живот. За тези промени в живота става дума във филма ми.

Филмът с двусмислено заглавие – shooting означава “стрелба”, но и “фотографирам, правя снимки” – разказва своего рода метафизична история. Тази за човека, който е изгубил чувство за себе си и докоснал се за кратък миг до смъртта, започва да търси смисъла на живота си.

Andreas Frege alias Campino mit Regisseur Wim Wenders

Фотографът и режисьорът

Историята на суперфотографа Фин

чийто делник е свръхнатоварен от поръчки и ангажименти, чийто мобилен телефон постоянно звъни и чийто задкадров глас се обръща към зрителя с едва ли не директен въпрос:

Не ви ли е някак познато? Не ви ли се струва, че никога не сте наистина там, където сте в момента, че в нито един миг не сте самият вие, даже когато телефонният дисплей сочи, че докато ви е нямало, сте получили 23 обаждания. Човек винаги забелязва след това, когато вече е твърде късно.

Доста плакатен монолог, който не остава, за жалост, случайно изключение във филма. Palermo Shooting започва като динамичен анализ на средата, в която се движи Фин. И преминава – в две трети от екранното време – към протяжни, почти еднообразни сцени, в които героят, търсейки смисъла на живота си, скита из Палермо, докато от слушалките в ушите му се разнасят едно след друго безброй музикални парчета. В последните става дума за смъртта и живота – те изпълняват, с други думи, функцията на многозначителен музикален коментар. След петата или шестата от безкрай подобни сцени даже и иначе нелошите саундтрекове започват да навяват скука.

Филмовият жанр, който най-много приляга на Вим Вендерс, в който той се движи с виртуозност и лекота, е роудмуви. Palermo Shooting също попада в тази категория, макар пътуването – в този жанр винаги и пътуване към себе си – да е не, както обикновено, по магистрала и с кола, а пешком по живописните улици на Палермо. Поезията на пейзажа, деликатното доближаване до света на героите, тънкият и точен музикален акцент, които отличават най-силните филми на Вендерс, този път избиват в самоцелна претенциозност.

Абсолютният стремеж на всяка цена да се открои и най-дребния детайл от вътрешния живот на героя и неизразителното актьорско присъствие на Кампино в ролята на фотографа Фин правят лоша услуга на филма. Лишават го от шанса да борави с известна ирония, поощряват го, обратното,

Palermo Shooting - Film von Wim Wenders

Денис Хопър и Кампино в "Снимки в Палермо"

да третира прекомерно сериозно и без друго сериозните големи теми за живота, времето, смъртта. Ефектът – непреднамерен, но и неизбежен – е

неволният комизъм на редица сцени

Да речем тази, в която героят и смъртта /в блестящото изпълнение на Денис Хопър/ се срещат в огромна библиотека и водят пространен разговор за спецификата, предимствата и недостатъците на дигиталната фотография; смъртта изтънко познава модерната техника и е категорично против дигиталните манипулации, пледира за старата школа на аналоговата фотография. Комизмът на сцената произтича не от странно наивния диалог с претенции за дълбочина и поетичност, а тъкмо от безкрайната сериозност, с която е поднесена.

Киното винаги си е служило с манипулации. Към тях прибягва още нямото кино, Мелиес, например, изпраща ракета на луната още през 1902 г. Трикът, манипулацията са част от кинозанаята. Във фотографията нещата стоят малко по-другояче. В акта на фотографирането бива запечатан някакъв обект, чиято истинност, чиято неповторимост може да се провери. Днес вече не е така, при дигиталната снимка актът на уникалното запечатване, на неповторимостта се заличава.

Наред с екзистенциалната тема, в Palermo Shooting Вим Вендерс поставя и темата, назована в това негово изявление – за рисковете на подменената неповторимост, на заличената уникалност, които произтичат от дигитализирането на живота и света. Другият главен герой в неговия филм - смъртта, има, между другото, две лица – въплъщава, според желанието на режисьора, не само лошото, но и доброто. Само че някак против волята му, и двете лица внушават все същото впечатление – смъртта е уморена. И ужасно, до смърт сериозна. “Всичко трябва да приемаш сериозно, само не е и себе си”, съветва един от периферните герои във филма. Самият режисьор е пропуснал да се възползва от съвета. Жалко, всъщност – без този пропуск филмът би спечелил.

Редакцията препоръчва