1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Утехата на историята

Стоян Гяуров представя книгата на Йохан Хьойзинха “Холандската култура през 17 век”:

default

Не само чужденците, но и повечето холандци свързват представата си за миналото величие на Холандия с нейната живопис, и то не само поради подчертано визуалната културна настройка на съвременния човек. Около средата на 17 в., така наречения “златен век” на Холандия, всяка година в страната се предлагат между 63 000 и 70 000 картини, чиято пазарна стойност надхвърля половината от стойността на севернохоландското производство на сирене. Но нито социологическият екстракт от тези цифри, нито взирането в шедьоврите на Рембрандт и “малките холандци” могат да дадат отговор на напиращия въпрос: “Как е било възможно една толкова дребна и несъмнено периферна територия, каквато е била Нидерландия през 17 в., да заеме такава доминираща позиция като държава, като търговска сила и източник на култура в тогавашна Европа?” Въпросът е формулиран от големия холандски историк Йохан Хьойзинха. Отговорът, който той дава във великолепната си студия “Холандската култура през 17 в.”, все още не е изгубил своята валидност. За мнозина Холандия на 17 в. си остава Холандия на Хьойзинха.

Фундаменталната предпоставка за “холандското чудо” авторът вижда в географското положение на страната. То обуславя развитието на корабоплаването и търговията и разцвета на градовете. Още в 1596, когато републиката е едва на осем години, градската управа на Амстердам информира, че по обем на търговията и брой на корабите Нидерландия далеч изпреварва Англия и Франция: “А по онова време – пише Хьойзинха - търговската мощ на страната е едва в зародиш.” Отсъствието на централна регулираща инстанция – Холандия просто прескача фазата на меркантилизма – допринася за насърчаване на конкуренцията както в търговията, така и в занаятите. Страната спечелва много от външнополитическата констелация през 17 в., тъй като се оказва в защитения от вятъра ъгъл на международната политика, а също така от притока на имигранти, привлечени от либералния климат. Хьойзинха отбелязва, че приносът за холандската култура на изгонените от Испания, Португалия и Германия евреи – “толерирани и до известна степен уважавани” - е нещо уникално в световната история.

“Хидрографската структура” на страната, очертана от безбройните канали и морето, е решаваща предпоставка за демократичния облик на нейното общество и стопански живот. Поради раздробеността на земята и липсата на едра поземлена собственост, в Холандия не се поражда силна аристокрация; последната остава патриархална в нравите си и сравнително бедна откъм приходи. Патрициатът тук се формира от широкото търговско съсловие, което не притежава и не се стреми към съсловно самочувствие, а се ограничава до правенето на пари и купуването на картини. Многобройните градове се радват на пълна автономия. Те се управляват наистина от паричната олигархия, но тя остава отворена за нови попълнения и в този смисъл демократична. Благосъстоянието обхваща цялата страна, но не равномерно. “Върховният разцвет на холандската култура в епохата на Рембрандт се концентрира на една територия от малко повече от сто квадратни километра”. Това е територията на Холандия - най-богата, най-силната и най-влиятелната от седемте провинции, чието име до ден-днешен се използва взаимозаменяемо с Нидерландия. Страната израства в хегемониална сила, превъзхождаща едновременно в сферата на производството, търговията, финансите и изкуството всички останали големи държави. Това е “холандското чудо”, чието изригване заслепява Европа през 17 в., но след продължителен инкубационен период, започнал векове преди това.

С победата на протестантството изчезва напълно и духовенството като съсловие. “За бързата победа на калвинизма – пише Хьойзинха – съдейства несъмнено фактът, че тук от край време клирът е със сравнително слаби корени.” Така търговската прослойка изпъква като най-силната в икономическо и най-будната в духовно отношение група в обществото; това й осигурява и доминиращи позиции в политиката и културата. Авторът гледа съвсем трезво на прословутия холандски либерален дух. Той подчертава, че холандската държава през 17 в. е изцяло консервативна, опираща се на традиции и стари права. “Въстанието срещу испанското управление е консервативна революция и не би могло да бъде нищо друго. Съзнателните обновители и реформисти по онова време не са бунтовниците, а законните правителства.” Що се отнася до представата за свободата, “тя е онази на Средновековието” и се изчерпва със стремежа към свобода от многобройните ограничения и норми.

Всеки анализ на онази епоха започва или завършва на един и същ тон: славата на холандския “златен век” – определение, което Хьойзинха упорито избягва - е славата на неговите художници. Интерпретацията на Хьойзинха по обясними причини, свързани с концепцията му и нивото на историческата наука по негово време, не е извън критика. Но страниците, посветени на холандската живопис, където неговата картинна мисъл намира своя идеален обект, са изключителни – особено портретните миниатюри на Халс, Вермеер и най-вече Рембрандт: “Човек разбира Рембрандт, изхождайки от Холандия, и Холандия, изхождайки от Рембрандт.”

Холандската живопис намира своето вдъхновение, покровители и клиенти в най-широките кръгове на обществото. В Нидерландия, тази “ниска земя”, няма големи меценати, съответно няма дворци и катедрали, но има безброй ценители на изкуството. Картини висят навсякъде, с изключение на черквите. Нидерландия е била картинната галерия на света – по-голяма дори от Италия, както не без гордост уверява авторът. Основното предназначение на живописта като домашна украса в една буржоазна среда предопределя малкия й формат (оттам и названието “малките холандци”), както и преобладаващо житейската й тематика: пълен контраст на театралния афект на барока и строгостта на френския класицизъм, които Хьойзинха съвсем неоправдано вини за залеза на холандското изкуство. “Дали холандските художници са искали да предадат ‘смисъла’ на живота?” – пита Хьойзинха в заключение на размислите си върху реализма и отговаря: “Да, ако държим да се изразим така, но не това е била причината, поради която са рисували. Те са били реалисти във философски смисъл, но без да го съзнават - хора, твърдо убедени в абсолютната действителност на съществуващото и на всяко отделно нещо.”

Първият вариант на монографията на Хьойзинха, написан на немски, излиза през 1932 като обобщение на поредица от лекции, изнесени от него в Кьолн. Идеята му е да задълбочи познанията на германците за съседите им и като портретира уникалния характер на холандската култура да постави бариера пред бълнуванията за Нидерландия като северногерманска провинция. Вторият, разширен вариант на работата - “една скица”, според подзаглавието й - излиза през 1941 в един съвсем друг свят и със съвсем друго предназначение: Нидерландия е окупирана от нацистите, действителността далеч е надминала песимистичните прогнози на Хьойзинха и той от просветител става патриот и будител, жадуващ да вдъхне утеха и вяра на сънародниците си, като припомни великото им минало, но без да изпада в националистическо заслепение.

През следващата 1942 година Лайденският университет, alma mater на Хьойзинха, е закрит, а вече 70-годишният учен е интерниран заедно със съпругата и дъщеря си в специален заложнически лагер. По-късно бива освободен и малко преди да умре на 1 февруари 1945 записва в дневника си: “Заслужавахме по-добра съдба на старини. Но няма как, трябва да продължим да живеем.”

Johan Huizinga, Holländische Kultur im 17. Jahrhundert. Beck