1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Уилсън и неоконсерватизмът

Точно неоконсерваторите, които се смятат всъщност за последователи на Лео Щраус, биват окачествявани заради пресиления им идеализъм като късни адепти на президента Уилсън. Случайно или не, но в реч при неотдавнашното си посещение в Лондон президентът Буш напомни, че именно предшественикът му от времето на Първата световна война Уилсън е искал да превърне правото и справедливостта в определящи фактори в света. Буш не премълча, че Уилсън в последна сметка се провали. Обществото на народите се разпадна под ударите на диктаторите. Америка остана извън тази организация, тоест отказа да предостави на нея, а по този начин и на правото, своята мощ. Централната роля, която Уилсън приписваше на САЩ в следвоенното устройство на света, остана без изпълнител. Този неуспех имаше лоши последици, а верните изводи бяха направени едва след Втората световна война. В известен смисъл трагично е обстоятелството, че именно Уилсън бива воден в рубриката на провалилите се американски президенти.

"Войната, с която ще се сложи край на всички войни" - такъв беше лозунгът на така наречените след 1917 либерални интернационалисти. Приели необходимостта от международен ангажимент, САЩ трябва да възнаграждават праведните, да наказват грешниците и да затрият злото. Затова американските президенти, почти без изключения, прибягват до морални категории,в които класифицрат своите приятели и врагове. Тоест, онова, което в Европа и другаде среща в повечето случаи неразбиране, е нещо обичайно за американската външна политика. Европейците ги тревожи най-вече последствието от този тълкуван обикновено като лицемерие морализъм: в случай на война това води до "всичко или нищо" или "който не е с нас, той е против нас".

Каква е поуката за Буш от високия морализъм и провала на Удру Уилсън? Според него свободните нации навремето или не забелязали "агресивното зло", което всъщност се виждало с просто око, или пък не искали да се захванат с него. Следователно само идеализъм не стига, необходима е една обща цел, национална сила и морална смелост - в борбата срещу ислямските терористи и неутрализирането на заплахи от рода на Ирак. Това е една обосновка, която се опитва да свърже морала със силовата политика.

Странно, но Буш и непосредственият му предшественик Клинтън, които нямат почти нищо общо в политическо, социално и културно отношение, изобщо не стоят толкова далеч един от друг що се отнася до мисионерската идея да превърнат света в един голям демократичен пазар. Клинтън виждаше в разрастването на демокрацията и пазарното стопанство необходимото условие за един мирен свят. Почти със същите думи си послужи и Буш в спомената веч реч в Лондон: "Траен мир ще бъде постигнат само по пътя на справедливостта и демокрацията."

Подобна реторика няма да промени мнението на критиците на президента Буш, които го подозират, че иска да доминира целия свят. Само че тази реторика не е нещо необикновено. В световната политика на Буш има обаче един идеалистичен елемент, който поставя може би правилната диагноза: а именно убеждението, че от онази обществено-политическа среда, в която цари потисничество и където блокадата на модернизацията се компенсира от екстремизъм, не може да се очаква нищо добро. Но ако неоконсерваторите в администрацията на Буш виждат в Уилсън един от своите духовни праотци, нека не се забравя, че това е една генеалогия, в чието начало стоят неосъществени надежди и горчив неуспех.