1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Тъп юбилеен спектакъл

20-та годишнина от десети ноември бе белязана, а и донякъде изместена в общественото и медийното внимание от поредния политически скандал. За връзката между двете събития е анализът на Ясен Бояджиев.

default

20 години по-късно разрухата е по-видима от всякога

България отбеляза подобаващо 20-годишнината от падането на Стената и крепящите я комунистически режими, включително българския. Подобаващо в смисъл - напълно в противоречивия дух и театралната стилистика на така наречения български преход.

Манджа с грозде

За да го оценят, най-големите медии се надпреварваха да канят предимно дейци на самия паднал режим и на неговите тайни служби. Безспорен връх в медийната интерпретация на юбилея бе участието на внучката на Тодор Живков в телевизионно предаване, в което покрай сладката раздумка под нейно ръководство бе направена любимата салата на дядо й.

BdT Streik der Gebäudereiniger

Позамазаният десети ноември

В резултат, въпреки че се чуха и други мнения, като цяло остана вкусът на нещо сбъркано като "манджа с грозде". Спомените и обясненията като че ли укрепиха все по-разпространеното сред широките народни маси двойнствено убеждение, че демокрацията е хубаво нещо, но едно време си беше по-хубаво. Че промяната е историческа, но май по-добре да не беше започвала.

Барабар Бойко с дисидентите

Опитвайки се както винаги да огрее навсякъде, премиерът също изпадна в известно раздвоение. От една страна духом бе в НДК като официален патрон на юбилейния концерт за 20-годишнината на любимата група на Владимир Путин, преминал при голям успех под надслов "Кой каза, че живяхме лошо?".

От друга страна, телом премиерът бе на юбилейното тържество край Бранденбургската врата за 20-годишнината от падането на Берлинската стена, поканен по думите му лично "сред приятели, но и сред хора дисиденти, а не бивши агенти". Както се казва, "барабар Бойко с дисидентите".

Президентът - дисидент на нашето време

Обиден, че и той не е там, президентът се направи на дисидент тук. Естествено не спрямо някогашната, а спрямо днешната действителност. Пред приятелски благосклонна 20-годишна публика, с къса памет както за събитията преди и след, така и за неговата роля в тях, президентът разви любимата си теза за бавните и изначално сгрешени реформи и несправедливия преход, въпреки някои "достойнства в политически и международен план". Естествено, нямаше кой да му каже, че каквито и да са достойнствата, те са се случили не заради него, а въпреки него. Защото той лично е участвал и даже възглавявал яростната съпротива срещу всяка разумна промяна.

Karikaturen des iranischen Karikaturisten Seyyed Mahmud Javadi zum Thema Gehirn

Театралната постановка "Война на институциите" разочарова публиката

Въобще президентът си изпя старата любима песен, в която малцината, поискали и опитали се да направят истинска промяна, се оказват виновни за неуспеха на промените. И всичко щеше да си мине кротко, ако той не бе решил, сякаш е паднал вчера от небето, да попита новото правителство защо не смее да притисне до стената недосегаемите мутри и босове на организираната престъпност, чиито имена всички знаели. Имената, естествено, президентът не каза, но и това бе достатъчно, за да започне кулминацията на юбилейното честване, любимото представление на прехода - война на институциите.

За какво беше цялото театро ?

"Вероломното нападение" предизвика порой от люти закани, обвинения и декларации, подкрепени със заплашителни намеци за страшни разкрития. Някои се включиха всеотдайно и от сърце, други – с ясното съзнание, че всичко е на ужким. Както казваше Алф от едноименния филм по отношение на Студената война – едните не искат война, другите се борят за мир.

В края на краищата до разкрития, както винаги, не се стигна. А натрупаното в началото и обещаващо драматична развръзка напрежение необяснимо бързо беше изпуснато, "за да се изчисти името на България". Възцари се мир, юбилейният спектакъл свърши, а публиката за пореден път през последните 20 години остана да се пита: за какво беше цялото театро, кой за какво се бори, кой пише репликите на актьорите и им плаща за участието, на кого се отплащат те.

Редакцията препоръчва