1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Политика

Турция в разширения Близък изток и в разширена Европа

Турският и сирийският национален флаг по време на визитата на сирийския президент асад в Анкара в началото на месец януари т.г.

Турският и сирийският национален флаг по време на визитата на сирийския президент асад в Анкара в началото на месец януари т.г.

Отношенията несъмнено губят от някогашната си скованост. ”За пръв път арабите възприемат Турция като модел, като демокрация и като съвременна държава”, заявиха наскоро агепитски интелектуалци. Времената на подозрителността са минало. Доскоро арабите отхвърляха турците, защото в продължение на 4 столетия са били колониална сила, защото Кемал Ататюрк заменя арабското писмо с латиницага и премахва халифата. Турците на свой ред не можеха да простят на арабите, че са потърсили с британска помощ независимост от Исманската империя и че, с изключение на Хабиб Бургиба в Тунис, не приемат Ататюрк като образец за модернизацията.

Отношенията между мюсюлманските нации са исторически обременени, а студената война допълнително допринася за това. Турция става член на НАТО, докато редица арабски държави се съюзяват със СССР. Ето защо арабите отхвърлят Турция, която е съюзник на САЩ и приятел на Израел. Турция е първата страна с мюсюлманско население, която признава Израел и установява дипломатически отношения с него. Студената война е отдавна вече минало, а и радикалният национализъм изгуби почва от двете страни. Всичко това създаде рамкови условия за преоценка. Освен това през последните години рамката се изпълни със съвършено ново съдържание. За пръв път арабите признават, че за демокрацията има какво да научат от Турция.

Тази преоценка е свързана най-вече с премиера Ердоган и неговото умерено-ислямистко правителство. Защото Ердоган и в голяма степен външният му министър Гюл отърваха арабите, били те светски или ислямистки настроени, от предразсъдъка, че модернизацията и демокрацията се възможни само за сметка на исляма и на собствената ислямска култура. Турция претендира, че е намерила практически отговор на въпроса, под каква форма ислямът може да се пригоди към демокрацията.

Това достижение междувременно се признава от арабите. Все повече от тях междувременно са съгласни, че имат само избор между прагматичния турски път и идеологическия саудитски вариант. Дори саудитците междувременно признават обаче, че няма да могат да се лишат от радикалните реформи. Оттатък Персийския залив Иран може и да е засилил неочаквано позициите си вследствие на развитието в Ирак. Но докато завчерашните тесногръди чалмалии в Съвета на пазителите все още имат последната дума, ислямската република не може да бъде нито демокрация, нито пример за подражание.

Тази привилегия остава за Турция. Турция демонстрира, как могат да протичат реформите и демократизацията. Светски настроените араби се чувстват окуражени, защото виждат, че е възможно съществуването на ”консервативни по отношение на ценностите ислямски демократи”, свързващи ислямските корени с демократическата практика – т.е. формулирайки отговор на един от съдбовните въпроси на съвремието. И ислямските братя-мюсюлмани обръщат поглед към Ердоган. Те биха искали да узнаят, как му се удава, да се налага в парламентарната демокрация и да се разбира дори с армията. При това арабските сеукларисти и ислямисти биха могли да обърнат поглед и към Малайзия. Турция обаче е несравнимо по-близо.

За дълъг период от време арабските медии бяха изключили Турция изцяло от полезрението си. Чисто и просто не ги интересуваше, какво става по времето на Демирел, Еджевит, Чилер и Йълмаз. Влиятелният новинарски канал Ел Джазира прекъсваше мълчанието си само, когато ставаше дума за отношенията между Турция и Израел. Това сега се промени. В наши дни Ал Джазира информира подробно за ставащото в Анкара. Телевизията не коментира събитията, а само информира за тях, придържайки се към фактите. Както например информира, когато миналата година турският парламент отхвърли транзита на американски войски за Ирак и активното участие във войната там.

С това Турция привлече вниманието на целия арабски свят върху себе си и с един удар подобри репутацията си. Все още арабски партньори хвалят това решение на Меджлиса като лекция по демокрация. През месеците предхождащи това парламентарно решение външният министър Гюл, живял като учен-икономист с години наред в Джида, се опитва до последно да продетврати войната в Ирак. От тогава насам се тиражира предложението Турция да получи статут на наблюдател в Арабската лига. Не е съвсем изключено и турският учен Екхмеледин Ихсаноглу да бъде избран за председател на Конференцията на ислямските държави.

Турция вече се бе самопрепоръчала вече един път като образец, но тогава от тази инициатива нищо не произлезе. През 90-те години Турция се стреми да стане нещо като кръстница на току що придобилите независимост държави от Средна Азия. Държавните глави на тези страни обаче предпочетоха националистически и авторитарни режими пред отварянето. А турската демокрация доузря едва през следващите години във връзка с критериите от Копенхаген. И не на последно място: турската икономика от тогава насам направи голям скок. Междувременно етик3етът ”Мейд ин Търки” е не само представен като запазена марка в редица арабски държави, а и изгодното съотношение между качество и цени допринесе съществено за реномето на страната. Турция отново е в разширения Близък изток. А страната използва това като коз, защото съзира бъдещето си в порастналата, в разширената Европа.