1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

От света

“Третата война” на САЩ

Който и да наследи поста на американския президент Джордж Буш след две и половина години, ще бъде изправен пред доста сериозни предизвикателства. Той /или тя/ ще трябва да прекратят погрешната политика на сегашния президент и да изведат нацията от пустошта на изгубената война в Ирак. Коментар на Кристиян Варнеке.

default

Буш вече не иска и не може да изведе войските от Ирак. При това за трети пореден Америка губи борбата, водена от един и същ главнокомандващ. Първата Война в Ирак беше спечелена след няма и три седмици от една високотехнологизирана армия, когато войниците свалиха от паметника фигурата на бившия диктатор Садам Хюсеин. След това последва нещо, което Пентагонът и Доналд Рамсфелд по осъдителен надчин подцениха и в продължение на дълго време обявяваха за сражения с бивши кадри на Садам и уж чуждестранни наемници на Ал Кайда. Всъщност ставаше дума за подмолната улична война, водена главно от сунитски бунтовници срещу окупаторите. Сега световната суперсила е заплашена от трето измерение на иракския конфликт : гражданска война, подклаждана от религиозни мотиви.

Ирак е заплашен от онова, което светът в момента наблюдава в Южен Ливан: от разпадането на държавата, от анархията на предимно шиитски милиции и терористични групировки. В петък стотици хиляди шиити демонстрираха своите симпатии спрямо Хизбула. Основният противник на САЩ – региона – Иран - повече от всякога дирижира ставащото в региона.

Все още правителството във Вашингтон отрича истината. Като мярка то прилага американската гражданска война от 19-ти век между Севера и Юга и поради това актуалните кръвопролития в Ирак, където на ден загиват по около 100 души, не се оказват достатъчни - засега. Но да се признае подобно нещо, би било равнозначно на това да се признае, че американската авантюра в Ирак се е провалила.

Някои републикански партийни другари вече предупреждават своя президент, че нямал мандат да изпраща синовете и дъщерите на нацията на фронта на една верска война между сунити и шиити. Питър Пейс – шефът на генералния щаб на американската армия формулира тази дилема съвсем точно като каза :” Не Америка, а само иракските народностни групи са в състояние да решат, дали обичат децата си повече, отколкото взаимно се мразят”. Иракските сили за сигурност – а не американската армия - трябва и могат да спечелят тази трета война.

В Близкия Изток световната суперсила вече не е в състояние да победи военно. Нейните войници впрочем – няма какво да търсят там – както призна наскоро и самият президент Буш. За мироопазващата мисия в защита на Ливан и Израел, той не желае да изпраща американски войски. Това обаче не означава, че САЩ могат да се сбогуват с кризисния регион. Тъкмо обратното. За постигането на мир в БИ и за оцеляването на еврейската държава – повече от всякога са нужни САЩ. Само че суперсилата би трябвало да мобилизира други, дипломатически възможности и да признае, че нейния поход към Багдад действително създаде “Нов Близък Изток”- но различен от този, който е в представите на президента Буш : в Ливан, както и в Ирак победителят от войната е Иран. Промененото съотношение на силите ще наложи на Вашингтон да обвърже тъмните сили в Техеран по пътя към търсенето на мир за региона. Предполагаемата цена за това : своего рода американска гаранция за съществуване и сигурност на клерикалния ирански режим, е ужасяващо висока. Техеран обаче едва ли ще предложи в замяна на това своето сътрудничество или пък своята атомна програма на по-ниска цена. Слабостта на Америка налага на Европа ново, досега непознато бреме. Например Ливан: Помощта при възстановяването ще струва на французите, италианците или германците не само пари, но и живота на техни войници. Това принуждава правителствата на ЕС още повече да предупреждават суперсилата и да я убеждават към умереност по отношение на моллите в Иран. Опитът от три иракски войни би трябвало да е научил Вашингтон поне на едно нещо: В Близкия Изток не съществува творчески хаос. Стабилността на региона трябва да е цел, а не прицел на американската външна политика.