1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

"Торонто стар" за Балканите

Какво пътуване! Сред приказен пейзаж, гранични закъснения и проверки, закътани художествени богатства, вонящи тоалетни и църковни светини -

default

човек просто не знае какво да очаква. Но това ми харесва. Европейските железници са свръхефективни, дотолкова, че на човек му се приисква да тръгне по някой неутъпкан път. И така ето ме на път от Румъния през България за Турция. Ако изненадите и някои неудобства са цената за това, то отплатата е в романтиката на приключението.

Пристигаме в София, столицата на България, в 6 ч. сутринта. София изглежда привлекателна със своите паркове и черковни куполи, потънали в бледата светлина на изгрева. Попадам на един пазар на открито, където се предлага странен асортимент от икони, медали и еротични рисунки, после се отправям към покрайнините, за да разгледам Боянската черква. Спроред списъка на ЮНЕСКО на световните паметници на културата тази черквица е прикътала каймака на източните средновековни фрески. Пускат се само по няколко души наведнъж и то под строгия - ама строг ви казвам - взор на пазача.

Вътре е като в осветена пещера. С диктатор. По едно време пазачът се вторачва в мен сякаш иска да се увери, че наистина оценявам така естествения рисунък на фигурите, направени през 1259 - предвестници на хуманистичния стил, който по-късно ще характеризира Ренесенса, тези стенописи изпреварват италианския художник Джото, за когото се смята, че е поставил началото на движението.

На следващия ден взимам автобуса за отдалечения Рилски манастир, основан през 10 в. в дебрите на Рила от отшелника Св. Иван Рилски. Ядрото на целия комплекс е черквата, издигната през 19 в., една тежка маса от куполи, арки и страховити стенописи с един червен дявол и гърчещите се души на мъчениците.

На другия ден съм вече в нощния влак на път за Истанбул. Някъде около 4 ч. сутринта ме измъкват от купето заради паспортната проверка. Следва невъобразим хаос от блъскащи се и викащи хора, но след няколко задушаващи минути паспортът ми е подпечатан и аз бивам "изплюта" обратно в купето.

На сутринта пристигаме в Истанбул. Гарата - розова, с купол и повече от стогодишна - е била построена, за да могат посмачканите пътници от Ориент-експреса да се посъвземат в по-елегантна обстановка. В сравнение с България, Истанбул изглежда пищен и благовонен. Вместо бездомни кучета из краката ми се мотаят котки. Ярките килими и платове пред магазинчетата ме карат да се чувствам като в харем; илюзията би могла да се запази още по-дълго, ако не са досадните продавачи, които не те оставят на мира.

През последната вечер от пребиваването ми в Истанбул отивам да видя прословутите дервиши, наследниците на основоположника на движението, Руми, живял през 13 в. Малко странно, но всъщност уместно танцът на дервишите се изпълнява на гарата: в розово-кремавата чакалня, където навремето Агата Кристи може би е седяла, пишейки своя роман "Убийство в Ориент-експреса".