1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Типични за годините на прехода

Коментар от Александър Андреев

Народното събрание, където Петър Берон е заместник-председател

Народното събрание, където Петър Берон е заместник-председател

Един български деятел е живото олицетворение на прехода в страната и на лутанията, в които вече шестнайсета година се лута българският избирател: Петър Берон.

В края на 1989 и началото на 1990 година тъкмо Берон най-адекватно отрази обществените настроения в страната. С цветистия си, площаден език, с критиката си срещу тоталитаризма и несвободата, но и с наивните си представи за онова, което идва, той неслучайно завладя бедната политическа фантазия на много хора в България. Типичен за страната, времето и манталитета беше и първият политически провал на Петър Берон: скандалът около неговото досие от ДС е много показателен за двойнствения живот на десетки хиляди българи, белязан от лоялност, опортюнизъм и страх, но също така от добросъвестност, амбиция и желание да се работи “на ползу роду”. Оттогава насам Петър Берон многократно захлопва зад гърба си вратата на Политиката, разгневен от нейната непочтеност и лъжливост, но всеки път се завръща през задния вход, защото е убеден, че те двамата с Политиката имат ресурс да направят нещо по-добро. Абсолютно същите движения циклично извършват и милиони избиратели в страната, които периодически се разочароват от политиката, вричат се да не я забелязват, но в крайна сметка на всеки четири години си намират по някой нов надеждоносец. Така политическите съюзи на Берон (с Жорж Ганчев, с Волен Сидеров, а сега май и с Бойко Борисов) в умален мащаб пресъздават люшкането на сериозни маси избиратели – ту към БСП, ту към СДС, ту към НДСВ, а напоследък към “Атака” и ГЕРБ. Между Петър Берон и тези най-типични за българския преход избиратели съществува още една важна прилика: и той, и те смятат, че всеки път стават жертва на заговори. Излъгани, подведени, манипулирани, вкарани пряко волята си в някаква конспирация – това е дежурното обяснение на разочарованите от политиката, които не смеят да признаят пред себе си, че са действали спонтанно и нерефлектирано, без сериозно премислени политически цели. Защото родолюбието и желанието бързо да се подобри животът (друга обща черта между Берон и типичния избирател от прехода) изобщо не са достатъчни като политическа платформа. Защото политиката е представителство на интереси, а не някаква абстрактно-патриотична и общохуманна дейност. Между другото, тъкмо поради това Петър Берон тъй и не успява да пусне политически корени и с подкрепата на някоя сериозна партийна структура да привлече гласовете на своите потенциални избиратели: той се ангажира не с интереси, а с някакви всеобщи (и често пъти архаични) народностни ценности, което в политиката е равнозначно на наивност.

Вечно обиденият и излъган, но по своему почтен и непримирим човек – това е политикът Петър Берон, това е и типичният избирател на българския преход. И може би в момента, когато Петър Берон наистина окончателно се откаже от политиката, преходът ще е приключил, а въпросният типичен избирател ще започне да гласува за своите интереси.