1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Тема на седмицата

Под заглавие "Претенциите на вярата" или "Защо над половината германци искат да посещават коледната литургия?" седмичникът Ди Цайт помества следните бележки от Бернд Улрих:

default

Характерно е, че няма антонимно понятие за думата "секуларизация". Приемаме светското като даденост, а с "религионизацията" тепърва се запознаваме. Освен това увеличаването на значението на вярата, на което станахме свидетели на президентските избори в толкова либералните и капиталистически САЩ, разтърси интуитивното ни предположение, че вярата е нещо отмиращо. Точно обратното, в световен мащаб вярата преживява ренесанс. При това поради причини, които са дълбоки и вероятно в сила от векове насам.

Първо: режимите потискали религията и заменили я с идеология, преживяват завръщане на вярата. Отначало в Русия, сега в Китай.

Второ: ислямизмът трансформира някога чисто светските, национални конфликти, както в Афганистан, Палестина или Чечения. Той се превръща по този начин в мрачна теология на освобождението и се развива към най-големият антагонист на Запада, като последният в отговор отново се самоопределя като по-християнски.

Трето: Не на последно място демографското развитие предизвиква по-бързото увеличаване на населението на вярващите народи в Африка, Азия или Латинска Америка. Вярващите стават все повече и все по-млади, демографията е, така да се каже, вярваща.

Тази тенденция ни безпокои, защото по този начин се развива и глобална надпревара между фундаментализмите. Как обаче да се реагира? Предлагат се два противоположни отговора: или да се укрепва европейския вариант на една доста просветена религиозност, или пък да се опита да се продължи със секуларизацията. И двата отговора са погрешни, защото въпросът е зададен погрешно. Вярата днес вече не върши работа като инструмент и не е възможно религиозно въоръжаване или разоръжаване. Който превръща религията в инструмент, извършва светотатство. Повечето мюсюлмани не знаят това, повечето християни го знаят. От кръвопролитен опит те са научили, че вярата е свободна само там, където съществува успоредно с друга вяра и с неверничество. Само ако има алтернативи, вярата се изповядва истински.

Следователно въпросът не гласи: как да реагираме религиозно-политически на настъплението на религията?, а "В какво състояние ни заварва то, как сме настроени?" От 80-те години насам германците преживяват пълзящ, но богат на последствия поврат – от нежеланието да се вярва към желанието да се вярва отново, като последното е често свързано с невъзможността да се вярва. Дори масовото напускане на църковните общности в Германия изглежда позабавено. Протестантската църква вече не регистрира намаляване на вярващите по-бързо от намаляването на населението. Че намалява духовното влияние на религиозния ни заместител – икономиката – може би също допринася за нов поглед върху старата вяра. Идеята за еманципирането от Бога във всеки случай, представата, че вярващите хора са някак си изостанали, се застъпва все по-рядко. От четвърт век насам протича този процес на скромното, изпълнено със съмнения завръщане към християнството и сега тази нестабилност се сблъсква с една войнствено настроена вяра.

Само че, среща ли изпълването на общественото пространство с религиозна енергия и вътрешно съответствие у хората? В дните преди Рождеството човек се изкушава да си каже: да, разбира се, вижте само! Та нали отново над половината германци искат да посещават коледните църковни служби. Ала какво точно искат те от тях? Да се вслушват в песнопенията? Да си набавят кулисите за отдавна вече изпразнения от съдържание празник? Сигурно и това. Ала туй може да се направи по-добре посредством компакт-диск у дома, а и иначе тази година има под ръка повече профански коледен кич, отколкото когато и да било преди. На Бъдни вечер би могло безпроблемно да се мине без черква и без Бог, за да се постигне необходимото ниво на сантименталност, обаче това очевидно не е достатъчно за мнозина. Цялото като че ли изисква някак си истинско верско съпреживяване.

Въпреки това предлаганото от религията и търсеното от нея не се сливат истински. Мнозина си намират заместители като вярата в добрата спортна форма или езотериката, докато големите църкви се колебаят между твърдия и мекия курс, между рефундаментализацията и смекчаването на вярата. Християнство някъде по средата между произволното и догматизма, изглежда се оказва твърде затруднително за много потенциални вярващи, но също така и за мнозина духовници.

Естествено християнството не може без претенция. По-скоро то е първоначално замислено като такава. Тази вяра е разпъната между противоречията: Бог, който е такъв и същевременно Троица, който е всемогъщ и се превръща в човек, който умира, за да живее отново, неимоверната претенция на любовта към ближния; човекът спасен от Исус и при все това постоянно принуден да живее в пълна свобода спрямо вината.

Към всичко туй се прибавят трудности, които са неизбежни при по-биещата на очи, при католическата църква, с 2000 годишна история зад гърба си, която често е история на греховете на църквата, а днес е най-големият клуб в света. Папата се обръща към един милиард души – от африканския селски свещеник до юпито-католик от Берлин. Ала именно заради неизбежните претенции, ненужните разочароват, като напр. позицията на католическата църква спрямо хомосексуалистите. Сама по себе си темата би следвало да е само маргинална за църквата, но бракът между хомосексуалисти се третира от кардинал Рацингер като същината на падението на нравите в окцидента. А катехизмът обявява хомосексуализма за грях. Как може да има грях без свобода на избора?, се пита съвременния човек и приема оценката на църквата като част от цялото: Ами, такива са значи те, католиците.

За един ставащ все по-религиозен свят много зависи от това, дали християнските църкви ще са способни, да се съсредоточат върху най-важното, върху съпротивата срещу изкушенията на фундаменталисткото начало и върху укрепването на надеждата, родила се вероятно преди около 2000 години.