1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Тема на седмицата

Естествено тема на седмицата номер едно е новото германско правителство на голямата коалиция с първата в историята на Федералната република жена начело. Съответно и всички издания се спират на различни аспекти от бъдещата дейност на новата администрация. Хамбургският седмичник “Ди Цайт” помества анализ от Ян Рос за това, как би могла да изглежда външната политика на голямата коалиция в днешния свят.

След няколко месеца донякъде извинено отсъствие Германия с първите задгранични визити на новата канцлерка се появява отново на световната сцена. Федералната република не е супер-сила, от чиито предприети или непредприети действия да зависят добруването или бедите на глобуса; може и да се преглътне, когато страната, така да се каже, за известно време си остане у дома. Ала тази страна не и съвсем маловажна. А пък и на самата Федерална република не би могло да й е съвсем безразлично, когато дебатът й заради съсредеточаването върху вътрешното състояние, се превърне в провинциален. Добре би било за Германия отново да се появи сред хората.

В Германия зад Ангела Меркел лежат хаотични седмици, по време на които всеки ден човек се чудеше, какво ли не е възможно, но и пък не може да се каже, че останалият свят създаваше много по-успокояващо впечатление. Джордж Буш политически вече е заприличал на собствената си сянка. Жак Ширак президентства над разпада на собствената си власт, а Тони Блеър като че ли също навлиза в заключителната фаза на правителството си. Сирвио Берлускони вероятно ще загуби изборите на пролет, в Полша на власт дойдоха неоконсервативни сили, за които още никой не знае, доколко вдясно /или евроскептично/ ще приключат.

От Герхард Шрьодер приемничката му наследява външна политика, която е по-популярна отколкото добра, въпреки всички приказки за германските интереси – силно обременена със символичност, от призивите към мир в Гослар до показното упражнение за постоянно място в Съвета за сигурност. Нито сред партньорите на Германия, нито пък в Берлин следователно няма външна политика, към която просто да се извърши присъединяване. Обещанието за “постоянство”, обикновено класическата мярка за изграждане на доверие, губи смисъла си там, където самите условия са станали непостоянни.

Поради това не би имало и никаква полза да се копнее по доброто старо време. Външнополитическите простички правила на Бонската република вече не са в сила, също както и вътрешнополитическите. В ХДС/ХСС цари известна склоннност, след експресионистичния стил на Шрьодер, да се предпочете придържането към няколко доказано мъдри формули. Като напр., че Федералната република трябвало в ЕС да бъде “адвоката на малките” за разлика от властническия егоизъм на Франция и Великобритания. Кои обаче са “малките”? Може би Холандия, която след отрицателния вот за конституцията на ЕС вече няма много нещо общо с досегашната традиционно образцова европейска държава? Или пък Словакия и балтийските страни, които ни плашат с ниски данъци и рекорден икономически ръст?

Вече никой не се осмелява да говори за “германо-френския двигател” на европейското единение, поляците не се нуждаят, нито пък искат, точно колкото и “малките”, Берлин да им е адвокат, за разлика от времето преди източното разширяване полусантименталният, полутехнократски арсенал от понятия на традиционната европейска политика изглежда износен.

Не е по-различно и по отношение на перманентната тема “трансатлантически отношения”: по-добри връзки с Америка? Да, но с коя Америка, моля? Мисионерски демонстриращата мускули от първия мандат на Буш? Проевропейски попрочистилата се на външната министърка Райс? На обърканата и изтощената, която се очертава с новите вашингтонски дебати за изтегляне от Ирак?

Това, което може да се желае от германската външна политика в тази ситуация, е смесица от любопитство и самодисциплина, един вид експериментална трезвост. Например прекалено експлоатираната идеологически тема за Турция – какво би станало ако формулата за “присъединителни преговори с открит резултат” чисто и просто веднъж за разноабразие се приеме насериозно и да се изчака докъде ще стигнат Турция и ЕС заедно?

Сега не му е времето за многознайковщина. Какво представлява “Западът” и какво трябва той да иска от света, каква е всъщност ползата от Европа и къде са нейните граници, каква роля да играе федералната република по всички тези въпроси – това са все открити въпроси и през следващите години ще трябва много да се размишлява, изобретява и изпробва. По някакъв начин това беше ясно и на Герхард Шрьодер, ала при него имаше твърде много позьорство и демонстративност, “ново самочувствие” и “край на следвоенното време”. Ангела Меркел, която вдигна тост за коалиционния договор с глътка вода, няма така лесно да изпадне под подозрение за необузданост и склонност към игрички. Новото би могло сега да настъпи без големи жестове, будещи подозрителност.