1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Тема на седмицата: популизмът

"Що е популизъм?" Под това заглавие седмичникът "Ди Цайт" помества следната статия от Роберт Лайхт:

Всички ние имаме нещо против популизма. Само че какво е всъщност това - популизъм? В края на миналата седмица го видяхме в действие на организираните от профсъюзите големи протестни демонстрации срещу политиката на икономии на правителството, впрочем и срещу опозицията, тъй като без нейното съгласие в Бундесрата нещата нямали да стигнат дотам, където са днес. Популизмът има две страни: на първо място той дава израз на реално съществуващото недоволство, иначе нямаше да функционира - нито дори като повърхностно масово явление. От друга страна популизмът не предприема нищо за отстраняване на недъзите, които са източникът на недоволството - и именно затова той функционира като повърхностно явление. Защото ако един популист тръгне наистина да информира обществеността, какви са истинските причини за появата на недоволството, то тогава популизмът изобщо нямаше да функционира - нито дори като като повърхностно масово явление.

От една страна популизмът е продукт именно на раздалечаването между искане и отговорност към и за бъдещето; от друга популизмът е продукт на раздалечаването между сегашната критика и предишната отговорност за възникването изобщо на актуалното, възприемано като достойно за критика, положение. Нима не е най-големият виц на историята фактът, че нашите профсъюзи, които имат такава голяма вина за сегашната безработица - както всички, които участват в тарифния картел (и го стабилизират), - че с една дума нашите профсъюзи, които губят масово членска маса и влияние, точно сега, когато последствията от десетилетните грешки избиват наяве, се опитват да вербуват нови членове, черпейки именно от народния гняв, който би трябвало да се насочи и срещу тях? Но така е тя с популизма: популистът се възползва от проблемите, за които - без да признава - сам носи вина, но за чието решение той или няма смислени съвети или пък за които, поради специфичното конституционно разпределение на задачите в държавата, просто не носи непосредствена отговорност.

В такова положение е лесно да се полемизира - против всички, които трябва да действат. Който упражнява политическа власт, той трябва да приема и критика. Но и онзи, който няма непосредствена парламентарна власт, и той трябва да приема критиката - особено когато организира масите, без да може да организира смислен отговор на техните проблеми.

Вярно е онова, което се казва за музикалните критици: те не трябва да могат да свирят пиано по-добре от самите пианисти. Само че те би трябвало да са в състяние да кажат поне, как пианистът би могъл да си свърши по-добре работата. Германските профсъюзи не са дали засега този политически отговор.

И един послепис по актуален повод: ако на президента на германската Федерална банка му се е налагало по служебни причини да присъства на новогодишното тържество в Берлин по случай въвеждането на еврото през 2001-02, та било и на парти, организирано от Дрезднер банк, това е служебна командировка - и следователно трябва да се плати от неговата Федерална банка. Ако присъствието му не е било наложително в служебно отношение, тогава това е частно пътуване и следователно той трябва да плати сметката от собствения си джоб.

Но ако трета страна, в случая Дрезднер банк, поеме неговите разходи - това вече е подарък. А държавните служители нямат право да приемат подаръци. Така стоят неща. Но ако човек на такъв пост смята, че може и трябва да отседне в един берлински хотел за 1700 евро на нощ, и то за сметка на други, но преди всичко изразходвайки средства, за които средният германец трябва да работи цял месец, - той трябва да е изгубил всякакви мащаби. Държавната служба - тя идва от "служа", а не от "заслужавам", и ни най-малко от "незаслужено". Така човек разбира защо пенсионерите се възмущават - и без профсъюзна агитация.