1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Съдбата на коалицията

Един от ключовите въпроси, свързани с предстоящото членство на България в ЕС, е съдбата на водената от БСП управляваща тристранна коалиция през следващата година. В рубриката Евроатлантически седмичник Георги Папакочев разглежда възможните варианти в контекста на приключилите президентски избори

default

Въпросът за бъдещето на управляващата България коалиция между БСП, НДСВ и СДС вълнуваше граждани и наблюдатели още от лятото на 2005 година, когато с решаващата помощ на новия-стар президент тя беше зачената след сериозни мъки и тежки компромиси. Основната политическа цел на трите относително разнопосочни във възгледите си политически формации тогава беше успешното приключване на евроинтеграционния процес и влизането на страната в ЕС от 1 януари 2007 година.

Тази цел е на път да бъде постигната и сега въпросът за стабилността на коалицията отново излиза на дневен ред. Защото едва ли е нужно да се доказва, че един от основните залози на приключилия в неделя президентски вот беше тъкмо оцеляването на сегашното управление. Ако се беше случило малко вероятното, сиреч Георги Първанов да не бъде преизбран за втори мандат, воденото от БСП правителство на Станишев едва ли щеше да издържи на вътрешните си противоречия и да изкара целия си мандат до 2009 година. Просто месеци след Новата година трусовете в него щяха да доведат до неизбежния му разпад.

Сега, след убедителната победа на Първанов на президентските избори, нещата се променят значително. Консолидирането на президентската, изпълнителна и законодателна власт практически само в ръцете на левицата ще укрепи коалиционните спойки в кабинета и ще направи по-лесно смилаеми очакваните неизбежни смени на някои от министрите. Основният мотив отново ще бъдат отговорностите в критичните първи години на предстоящото еврочленство.

Въпреки това, пълното монополизиране на властите от една политическа сила тревожи не само европейските партньори на България, но и самите управляващи. В победната си пресконференция след втория тур на изборите, Георги Първанов сам засегна този проблем, като се опита да защити концентрирането на толкова много власт в ръцете на една партия. Той нарече подобни критики “мислене от 1990 година” и “демокрация от Кръглата маса”, когато е трябвало “да се разделят постовете между различните политически сили”. Новоизбрният стар президент стигна дори още по-нататък, като прикани коментаторите и журналистите да снемат този въпрос от дневния ред, тъй като “след мажоритарен вот с такъв резултат”, въпросът бил нелеп.

Дори да се прояви разбиране към основателната гордост и еуфория от постигнатия на президентските избори успех от Георги Първанов, едва ли може да се приеме, че съсредоточаването на всички властови позиции на управлението в една малка, посткомунистическа държава в едни и същи ръце е нелеп факт, който не подлежи на коментари. Напротив, тъкмо този факт вероятно ще се превърне основен прицел за бъдещите критики на Европа и останалите западни партньори на България, които очакват да видят един разумен баланс между лявото, дясното и центъра в управлението на бъдещата европейска членка. Защото предизвикателствата пред това управление са многобройни.

Едва ли е тайна, че първите две години от членството на България в ЕС ще бъдат особено критични в почти всички области: конкурентоспособността на местното производство, доходите и благосъстоянието на населението, цените на стоки и на услуги, ефективността и качеството на административните услуги, равнището на здравеопазването, социалното осигуряване, качеството и хигиената на храните. По същество именно това е периодът, в който Брюксел ще реши дали да бъдат задействни залегналите в Договора за членство предпазни механизми/ клаузи, засилен мониторинг/ или не.

Опитът на 10-те Централно и източноевропейски държави, станали членки на ЕС през 2004-та показва, че през въпросните критични години се засилва евроскептизизма сред населението, който в повечето случаи се изразява в критики към управляващите. След три години членство в Общността сме свидетели на всичко онова, което се случва тези дни в Унгария, Полша, Чехия и важна причина за недоволството в тези страни е именно лявата едноцветност на управлението и липсата на стабилен политически баланс в техните инситуции.

Така въпросът, който се очертава, е какъв тип правителство би могло най-успешно да понесе критичния натиск и да запази неизбежния курс към реформи и прилагане на изискванията на ЕС. Дали оптималния тип управление се изчерпва от сегашния коалиционен модел или съществува друг, още по-ефикасен модел, основан на балансирано разпределение на властите между полюсите на политическия спектър?

Вероятно днес мнозина биха опонирали, че след категоричната победа на Георги Първанов на изборите, това е безмислен спор, поне в следващите месеци. Едва ли. Защото съвсем скоро България предстои да опита както меда, така и жилото на ЕС. Без съвсем да е сигурна дали многото власт, концентрирана в ръцете на левицата, няма да предизвика алергичен шок от неизбежните ужилвания.