1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Стогодишната война

Израелците и палестинците не са в състояние да стигнат сами до сключването на мир. Какво трябва да се направи тогава? Ето гледната точка на наблюдателя на седмичника „Цайт” Йозеф Йофе:

default

Близкоизточният мирен процес стои отново на дневен ред. Новият ангажимент на Америка е едната добра новина. Другата? За пръв път в стогодишната война за миниатюрната ивица земя край Средиземно море в лицето на Ехуд Олмерт и Махмуд Абас в Анаполис се срещат двама правителствени ръководители, които имат сходни честни намерения. Това може да звучи банално, но след 40 години Ясер Арафат е равносилно на сензация. Ако приятелството означаваше вече мир, Абас и Олмерт нямаше да имат проблеми, а Кондолиза Райс, американската домакиня, би могла да влезе в историята.

На път към Анаполис Олмерт направи вече един хубав подарък на Райс: 440 освободени палестински затворници, спиране на заселническата дейност, премахване на незаконните строежи на Западния бряг. Но с това добрите новини се изчерпват. Не толкова добрите новини, това е слабостта на двамата главни актьори и силата на общите им врагове.

Арафат бе достатъчно силен, за да сключи мир, но не пожела да го стори; Абас и Олмерт желаят сделка, но са твърде слаби, за да го наложат сами. Израелският премиер, който е обект на съдебно разследване, е министър-председател само временно; ако предложи на Абас повече от мили думи, той със сигурност ще изгуби коалиционните си партньори – десните партии Шас и Израел Бейтену.

И все пак в сравнение с приятеля си Абас, Олмерт е направо титан. Палестинецът е просто един полупрезидент, който няма думата в Газа, а не е много по-влиятелен и на Западния бряг. Неговата власт се крепи на пушките на израелската армия. Израел като таен съюзник на водача на Фатах? Това е един фантастичен обрат, който за съжаление компрометира Абас в очите на собствения му народ.

Добрата воля на тандема Олмерт – Абас не е в състояние да уравновеси потенциала за саботаж на онези, които се натискат да излязат на тясната сцена. Освен Абас и Олмерт, ЕС и САЩ, никой друг не е сериозно заинтересуван от споразумение. Иран, например, иска да заличи Израел от картата на света; същото искат и съюзниците му – Хизбула в Ливан и Хамас в Газа.

И все пак след годините на мълчание, думите са за предпочитане пред ракетите. Но каква ужасна ирония: Израел и палестинците никога не са били по-близо до споразумение, но в същото време никога проблемите на „по-големия Близък Изток” не са били така остри, както днес. Най-големият проблем: арената на конфликтите отдавна надхвърли рамката на проблема Израел – Палестина. Става дума за иранската бомба, за сирийските хегемониални претенции, за съдбата на разкапания сунитски режим и възхода на революционните шиити в Ирак, за Афганистан и Пакистан, и не на последно място за олюляващия се гигант Америка, който се опитва да спаси хегемониалните си позиции.

В действителност Анаполис е само една витрина, колкото и да е окуражителна тази среща. Но нека пожелаем късмет на Кондолиза Райс, да пожелаем на всички да стоят така, че тези тристранни преговори да станат началото на края на Стогодишната война. Само че степният пожар в „по-големия Близък Изток” е твърде голям за водните пистолетчета на Абас и Олмерт. Към пожарогасенето трябва да се присъедини поне още един от местните фактори. Сирийският президент Асад може винаги да получи покана за Анаполис. Покана за този ужасен деспот? Нека си спомним какво каза Ицхак Рабин, който през 1993 подаде ръка на Арафат с огромно нежелание: „Човек сключва мир с враговете, а не с приятелите си.”