1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Среща с музиката на Моцарт

Дори българската чалга не можа да попречи на музиката на Моцарт. Коментар на Явор Дачков

Волфганг Амадеус Моцарт

Волфганг Амадеус Моцарт

Истинско музикално събитие. С това клише може да се опише концерта на Юри Башмет и неговите „Московски солисти” в София. Предполагам, че същото се отнася и за Русе, където руските музиканти свириха в рамките на мартенските музикални дни. В случая клишето не е недостатък, а съвсем точно определение. В музиката днес, пък и в културата изобщо рядко се случват истински, вълнуващи събития. В преизобилието от концерти, изложби, театрални постановки и филми могат да се откроят само единици, които бихте запомнили. Не знам как е по света, но в България културата се е превърнала в нещо като дежурно занимание, целящо по-скоро да покаже принадлежност към социален статус, отколкото същински интерес. Съответно качеството на различните творчески изяви често пъти е посредствено, на моменти даже неприемливо ниско. В България има няколко десетки филхармонии, но никоя от тях не може да произведе концерт-събитие. Имам чувството, че ходенето на концерт се прави заради самото ходене на концерт, но не и заради музиката. Така и свиренето е заради самото свирене, но не и заради нея. В голяма степен свиренето се е превърнало в занаят, а да слушаш произведения, които са свирени по хиляди различни начини наистина не си струва, ако не става дума за уникалност. Именно тя липсва у нас. Концертите на са вълнуваща среща с музиката, а ритуал по консумация на култура. Ето защо казах, че поредното гостуване на Башмет беше събитие. Той и „Московски солисти” свириха до болка познат репертоар, но го направиха така, че сякаш вдъхнаха нов живот на произведенията. Изключително рисковано, да не кажа безумно е например да включиш в концерта си „Малка нощна музика”. Произведение, отдавна превърнало се в клише. Музика, която от слушане и употреба е престанала да бъде музика, а само знак, емблема. Феномен на поп-културата, но не и на класиката. В зала 1 на НДК тя прозвуча така, сякаш отново се завърна при себе си – като съвършено моцартово произведение. Друга уникалност на концерта бе, че той бе камерен, а се състоя в огромна партийна зала, абсолютно непригодна за подобно събитие и въпреки това то се случи. Музиката победи. Отнесе целия нелеп декор на злополучния дворец. Съвършената хармония на оркестъра, великолепното му озвучаване и невероятното умение да се сменя динамиката, да се използва тишината на паузите и, разбира се, дълбочината на башметовата виола изолираха всичко останало. Само музика и нищо друго. Разбира се изконната българска съпротива срещу красотата на мига даде битка на този невероятен момент. Точно на най-красивата част от „Симфония концертанте” от съседна зала долетяха звуци на чалга, които за момент стъписаха руския цигулар-солист, но той, Башмет и колегите им запазиха присъствие на духа и продължиха във великодушие. Голяма част от публиката също се постара да ги изнерви, ръкопляскайки между частите на различните произведения, но и това не попречи на концерта. Той наистина бе изключителен. А който не е присъствал може само да съжалява.