1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Начало

Социалната роля на българския свещеник

С международна конференция в Юндола завърши едно интересно изследване на българските свещеници, направено по българо-германски проект от група съвсем млади изследователи – Петър Канев, Галина Гончарова и Кристиян Гайзелман. Ивайло Дичев прочете предварителните изводи и десетките интервюта, направени от екипа. Предлагаме ви неговите изводи.

Богомолци в православна църква

Богомолци в православна църква

Първото, което бие на очи, е, че типовете социално поведение на българските попове стават все по многообразни. Най-лесно е да ги окарикатурим – единият се бори със секти, другият прозира еврейски заговор, третият надува уредбата в неделя, за да заглуши ходжата. По-важното е да разберем тежката ситуация, в която те са се озовали – притиснати отгоре от самодоволния, затворен в привилегиите си клир, и отдолу – от едно бедно, не особено образовано християнски население, което пълни пластмасови бидончета със светена вода за в къщи и поръчва магии за здраве.

На редовия свещеник днес плащат в свещи, които той трябва да продава. В по-богатите големи градове това не е трудно, в по-малките обаче работата е непосилна, защото хората са бедни, при това циганите също продават свещи на десет пъти по-ниски цени. А за разлика от католическите свещеници, българските православни имат да хранят жена и деца, и то все пак без да нарушават нормите на църковно поведение. Оттук странната иначе носталгия по комунистическата държава. Макар атеистична, терористична, сатанинска, тя е осигурявала на православната църква монополното положение по отношение на доходите от вярата. Така се оплакват днес, да речем, по-старите писатели, чиито творчески съюзи при демокрацията загубиха монопола над книжния пазар.

“Преди свещениците бяхме на държавна работа имахме регламентирани доходи – сега трябва да се превърнем в търговци за да спечелим някоя пара за поддръжка на църквата, че да има за нас” казва един свещеник. Кое е по-голямата злина, политическите притеснения или икономическата преса? Най-лошо е това, че сега свещеникът трябва да се състезава с други деноминации за душите на хората – и не само онези съперници, които презрително се наричат “секти” (това обикновено включва протестантските деноминации). Появява се възможност за съперничество вътре в самата църква – един служи по-добре от друг, да привлече повече вярващи да си осигури повече доходи.

От българския селски поп лъха на бит; той говори по-охотно за потягането на кубето на църквата, отколкото за тайнството на евхаристията. В жанра на самооплакването той с нищо не се различава от нас, останалите български граждани. Как тогава успява да вдъхва вяра? Може би очакването е погрешно, наместо за вяра, струва ми се е по-добре да говорим за нещо като покой. Много често свещениците говорят за това, че присъствието им успокоява, че специално контролират поведението си с тази цел. Самата им идея за религиозна служба върви в тази посока – тя е повече естетика, успокояваща форма, отколкото мобилизиращо съдържание.

Ето цитат от друго интервю: “Смятам, че основата на служението на свещеника е той да дава утеха на хората и да доставя радост. Значи доставя радост като кръщава и венчава. Дава утеха когато дойде при него човек за молитвичка или за изповед. Мисля си, че проповедта не е форма, не е начин да достигнат думите до сърцата на хората.” Какво се получава? Когато трябва да се решава истински проблем, църквата остава на втори план. “Бедата е, че малко хора се насочват към енорийската си църква. Почват да ходят по врачки, гледачки, контактьори, екстрасенси, които ги объркват още повече… и там те не намират спасение.”

Оттук и проблемът със социалната роля на българския свещеник. Самият израз буди известни недоразумения – например когато го питат каква социална работа върши, отец П. казва , че нямат пари да дават за бедните. Обикновено на интервюираните не им хрумва обаче, че онова, което очакваме от църквата е тя да присъствува по някакъв начин в обществото, да взаимодейства с хората. Някога църквата да е заемала позиция по проблемите на биоетиката? За войната в Ирак? За членството на България в ЕС? Част от нея опита да вземе думата по наследството на комунизма и това просто предизвика разкол. Принципът на църквата е наместо да говори да пее и да изобразява. Да сте виждали свещеници да печелят проекти за социална дейност? Да участват в публични дебати? Най-често надменността на свещеника към подобни греховни дела скрива неговото дълбоко невежество не само по въпросите на света, но дори за самите църковни работи.

Наместо да се опита да заеме достойно място в социалната сфера, да стане основно действащо лице в раждащото се гражданско общество, свещеникът откликва на всякакви суеверия, нагажда се към нуждите на християнски-необразованото си паство, измисля чудновати ритуали като този, дето обикалял три пъти около черквата с агънцето донесено от вярващия да му направят курбан. Знам един поп, който учи младежите на бокс, един друг, който е направил в църквата малка зоологическа градина. А за социална дейност, така както я разбират колегите му, примерно от католическите мисии в България, някак не остава време. В едно интервю четем: “Просто нямам време. Разбирате ли, аз утре имам сега … колко имам …четири кръщенки. Днеска имам венчавка. Ей сега имам две погребения, ей сега отивам.” И по-нататък: “ Църквата какво да прави? Църквата първо трябва да оправи себе си”

Ако питате мен, дефицитът в социалната сфера често се прикрива зад прекомерна активност в политическата. За какво е църквата в България – всеки ще ви каже, да пази националните ценности, църквата е патриотичен атрибут. Например умереният й интерес към слабите, бедните, нищите духом (които нямат пари за свещи) е компенсиран от твърде големия към онези, които са на власт. И ако сред висшия клир славят Симеон като цар няколко месеца преди изборите, долу с охота освещават офисите на новите бизнесмени, натрупали парите си незнайно как.

На фона на това има и много обнадеждаващи примери. Например персонаж като отец Марио Йонов, който успя да създаде прецедент и да заеме длъжността болничен свещеник в Александровската болница, въпреки тежкия конфликт, в който нестандартното му поведение го вкарва с църковното началство. Но той продължава. Ето такъв епизод ни разказа той: “Отивам до леглото на умираща жена и почвам да чета молитва. Тя взима ръката ми и казва: поговори с мен.” Тогава разбрал, че духовната работа не може да се върши формално, по спуснат канон, че тя трябва да се върши по съвест и с обърнатост към конкретния друг човек, на който помагаш.

Появяват се такива свещеници от съвсем нов тип. Калин Янакиев, който обърна внимание на този феномен, ги определя като такива, които не са преминали по казионния път на църквата и често са станали вярващи след 1989, на съзнателна възраст, а понякога - след професия, която трудно бихме асоциирали с религията (отец Марио например е бил парашутист). Хора, за които смисълът на онова, което правят, е по-важен от мъртвата традиция, универсалните ценности – от фолклорния национализъм, съвестта – от заповедите. Дали те най-после ще съумеят да извадят от дрямката българската православна църква?