1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

Европа

Сбогуването на Тони Блеър

Ако се съди по основните икономически и социални показатели, англичаните живеят много добре. Това обаче не помага особено на премиера Тони Блеър:

default

Напротив – Блеър трябва да мисли за оставката си. Само преди две години той отново, за трети пореден път, доведе лейбъристите на власт. Оттогава насам обаче недоволството от него в партийните среди не престава да кипи. Миналата есен той се видя принуден да обещае, че до една година ще напусне Даунинг стрийт 10, резиденцията на първия британски министър. През май Блеър ще отбележи своя десетгодишен юбилей като премиер. След това вече той няма да може повече да го усуква и ще трябва да отстъпи поста си на своя финансов министър и съперник Гордън Браун.

Главната причина за недоволството на английските избиратели от техния министър-председател се дължи на решението му да застане безрезервно на страната на Америка във войната в Ирак. Заради съюзническата му лоялност някои, особено от лявото крило на Лейбъристката партия, го наричат “пудела на Буш”.

Обвинението звучи може би понятно, но е несправедливо. Блеър се присъедини към иракската инвазия не от раболепие, а явно по силата на вътрешните си убеждения. Той е убеден, че има ситуации, при които въоръжената намеса е морална повеля. В случая с Ирак обаче той ще трябва да живее с тежката ипотека, че не настоя пред Буш за по-сериозна дипломатическа подготовка на войната и за сформиране на по-широка съюзническа коалиция; и на второ място – че не подходи по-самокритично към твърденията, че Садам Хюсеин разполагал с оръжия за масово унищожение. Обвинението в липсваща настоятелност към Вашингтон не се отнася обаче за свързваните с иракската война надежди за концентрирани и упорити усилия за решаване на палестинския конфликт. По този въпрос Блеър достигна явно до границите на външнополитическото си влияние. Въпреки всичко точно тук не може да му бъде отказано наличието на голяма доза идеализъм.

Но вътрешният компас на външнополитическите действия на Блеър не се ръководи нито от раболепнически рефлекси, нито от идеалистична наивност, а от убеждението във фундаменталното значение на трансатлантическия съюз за британските и европейските интереси. Може би в рамката на това партньорство той трябваше да постави собствени акценти по въпроса за иракската война, което щеше да му спести много неприятности. Но последната дума в тази глава все още не е казана. Може би след време на свалянето на режима на Садам Хюсеин и усилията за демократично изграждане в Ирак ще се гледа по-благосклонно.

Обвинението срещу Блеър в липса на последователност е по-вярно що се отнася до неговия европейски ангажимент. В началото на идването си на власт той обяви като своя основна цел въвеждането на еврото и в Англия; нещо, за което отдавна вече не се говори. Въпреки че не е прононсиран евроскептик, Блеър явно не вярва повече, че би могъл да убеди сънародниците си да гледат по-ведро на Европа. Това е едно поле, в което приемникът му Гордън Браун ще има възможност да се профилира.